Соломоново решение
Шрифт:
Боб се сепна, погледна неспокойно към Декстър и се изправи.
Какво още може да поиска, помислих си аз.
— Господин Радфорд — започна съдията. — Всички тук чухме, че според съпругата ви тези два списъка съдържат справедливо и поравно разпределение на имуществото ви.
Боб наведе глава, без да каже нищо.
— Преди да обявя решението си, трябва да съм сигурна, че сте съгласен с това.
Боб вдигна глава. Сякаш се колебаеше, но все пак потвърди:
— Съгласен съм, госпожо съдия.
— В такъв случай просто нямам друг избор. — Съдията замълча и погледна към Фиона, която широко се усмихваше. — Тъй като дадох възможност на госпожа Радфорд да изготви двата списъка с разпределение
Ясно ли ти е к’во искам да кажа?
— Ако искаш да разбереш к’во става в тоя пандиз, аз съм човекът, с когото ще говориш — рече Дъг. — Ясно ли ти е к’во искам да кажа?
Във всеки затвор има по един такъв. В „Норт Сий Кемп“ той се казваше Дъг Хаслет. Висок метър и осемдесет, с гъста черна чуплива коса, леко посребрена на слепоочията, и корем, който висеше над панталоните. Представата му за физическо натоварване бе да излезе от библиотеката, където даваше дежурства, и да измине разстоянието от стотина метра до трапезарията три пъти на ден. Според мен точно толкова напрягаше и мозъка си.
Доста време мина, преди да разбера колко хитър, умен, манипулативен и мързелив всъщност е — черти, много често срещани сред рецидивистите. Само няколко дни след постъпването си в нов затвор той се сдобиваше с чисто нови дрехи, най-добрата килия, най-високо платената работа и вече знаеше кой от затворниците и, което бе по-важно, кой от надзирателите е този, в чийто лагер е добре да се причисли.
Голяма част от времето си прекарвах в библиотеката, а там обикновено не е пренаселено, въпреки че обитателите на затвора по мое време бяха над четиристотин. Дъг много скоро ми разказа своята история. Някои затворници, като научат, че си писател, се успокояват. Други обаче не спират да говорят. Въпреки множеството надписи да се пази тишина в библиотеката, Дъг беше от последните.
Когато напуснал училище на седемнайсет години, единственият изпит, който успял да премине, бил шофьорският. Четири години по-късно взел документ и за водач на тежкотоварни камиони и получил първата си работа като шофьор. Бързо разбрал, че като се влачиш по пътищата до Южна Франция с товар брюкселско зеле и грах и често се прибираш в Слийфорд празен, а следователно не печелиш нищо допълнително, трудно ще натрупаш пари. Често пъти правел „фалове“ (по неговите думи) по отношение на законодателството на Европейския съюз, както и всичко възможно да избегне някой и друг данък. Обвиняваше французите, че слагали твърде много червени лепенки, а правителството на лейбъристите — за наказателните такси. Когато съдът определеше да плати някаква глоба, всички други бяха виновни, но не и Дъг. Съдия-изпълнителят отнесе цялата му собственост, с изключение на камиона, който Дъг бе взел на лизинг.
Дъг тъкмо се канеше да захвърли шофьорлъка и да се влее в опашката от чакащи помощи за безработни — занимание почти толкова доходно, колкото и да работиш зад волана, при това, без да трябва да ставаш рано сутрин, — когато по време на една почивка в Марсилия към него се приближи напълно непознат мъж. Дъг закусваше в едно кафене до пристанището, когато от съседната маса се надигна някакъв човек. Не се впусна в подробности относно своята самоличност и пристъпи направо към въпроса. Дъг го слушаше с интерес, защото току-що бе оставил на пристанището товара си от брюкселско зеле и грах и знаеше, че ще се прибира с празен камион. Човекът го увери,
Чувствам се длъжен да посоча, че Дъг имаше известни скрупули. И даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да пренася наркотици, а за незаконни имигранти и дума не можело да става. Дъг, както мнозина от моите колеги по затвор, си имаше принципи.
Когато пристигна първия път на мястото, където трябваше да остави бананите, видя олюпената сграда на невзрачен хамбар. Там му връчиха пакет с 25000 лири в брой. Дори не поискаха да им помогне да разтоварят.
За нула време животът на Дъг се промени.
След няколко такива курса той започна да работи по-малко, като веднъж седмично отиваше до Марсилия и се връщаше. Сега на седмица печелеше повече, отколкото бе доходът, деклариран за цяла година. Реши, че първото, което ще направи с новото си богатство, е да се измъкне от приземния етаж на Хинтън Роуд и да инвестира в пазара на недвижимо имущество.
Следващия месец обиколи доста места в района на Слийфорд, воден от една от местните агентки на недвижими имоти. Сали Макензи не спираше да се пита как един шофьор на камион успява да си позволи имотите, които искаше тя да му показва.
Най-сетне Дъг се спря на малка къща в покрайнините на Слийфорд. Брои сумата за депозит в брой, което изуми още повече Сали, но не спря дотук и я покани на среща.
Шест месеца по-късно тя се премести да живее при него, макар да продължаваше да се тревожи откъде този човек успява да печели така добре.
Внезапното забогатяване на Дъг му създаде и други проблеми, които той не беше предвидил. Какво прави човек, който всяка седмица прибира по 25000 лири, а не може да си отвори банкова сметка? Апартаментчето на приземния етаж на Хинтън Роуд вече беше заменено с еднофамилна къща в края на града, купеният втора ръка камион бе подменен с лъскав мерцедес с шестнайсет колела, годишната почивка в Блакпул — с вила под наем в Алгарве. Португалците нямаха нищо против да прибират пари в брой, все едно каква беше валутата.
При второто им посещение в Алгарве Дъг коленичи и направи предложение на Сали, връчвайки й диамантен пръстен с камък колкото жълъд — падаше си по традициите това момче.
Не само младата му съпруга, но и още няколко души се питаха как успява Дъг да си позволи такъв стандарт на живот, след като доходът му не надвишава 25000 лири годишно.
— Премии в брой за часове извън работното време — бе дежурният му отговор за пред Сали. Госпожа Хаслет продължаваше да е изпълнена със съмнения, тъй като знаеше, че мъжът й работи само няколко дни в седмицата. Ала вероятно тя никога нямаше да разбере истината, ако и други не се бяха заинтересували.
Марк Кайнен, амбициозен млад помощник-митничар, реши, че е крайно време да провери какво точно пренася Дъг, след като му подшушнаха, че обявените банани може и да не са само банани.
При едно от завръщанията на Дъг от Марсилия господин Кайнен го помоли да отбие настрани и да спре камиона под навеса на митницата. Дъг слезе на платното и подаде пътния си лист. Бананите бяха единствената обявена стока. Младият митничар се залови да отваря една след друга касетките. При трийсет и четвъртата вече се питаше дали не му бяха подхвърлили динена кора, но много скоро усилието му се увенча с успех, когато се оказа, че четирийсет и първата касетка е добре натъпкана с цигари — „Марлборо“, „Бенсън и Хеджес“, „Силк Кът“ и „Плейърс“. До петдесетата касетка по груби пресмятания на Кайнен контрабандата надхвърляше 200000 лири.