Суперкомандос
Шрифт:
Обляна в мътна червеникава светлина.
Навън улицата си беше все същата. Двамата търговци още седяха върху колата и водеха пазарлък с грамаден монголец, който се подпираше на предния капак и гледаше нещо в шепите си. Октоподът вдигна пипала, за да ме пусне и аз прекрачих под ситния дъжд. Докато минавах, монголецът се озърна и лицето му трепна в знак, че ме е разпознал.
Застинах на място. Онзи отново наведе глава и промърмори нещо на търговците. Вътре в мен неврохимията се включи като мощна студена вълна. Отправих се към колата и спорадичният разговор между тримата моментално секна. Ръцете им хлътнаха в джобове и чанти. Нещо ме тласкаше напред — нещо,
— Мен ли чакаш? — изрекох аз към гърба на монголеца и видях как мускулите му се напрегнаха.
Единият от търговците вероятно усети какво се задава. Той вдигна примирително длан и пискливо изрече:
— Слушай, мой човек…
Стрелнах го с поглед накриво и той млъкна.
— Казах…
И изведнъж светът избухна. Монголецът с рев се отблъсна от колата и насреща ми полетя ръка, дебела като свински бут. Ударът не ме улучи, но макар че го отбих, силата ме отхвърли две крачки назад. Търговците измъкнаха малки, смъртоносни оръжия от сиво-черен метал, които нададоха дрезгав лай под дъжда. Използвайки монголеца за прикритие, аз отскочих от огнените пунктири и стоварих саблен удар в изкривеното му лице. Изхрущя кост и аз се хвърлих покрай него към колата, докато търговците още се мъчеха да осъзнаят къде съм. Неврохимията бе ускорила времето и движенията им се точеха бавно като гъст мед. Една ръка завъртя пистолет към мен и аз строших пръстите й със страничен ритник. Собственикът изрева, а в това време ръбът на дланта ми улучи слепоочието на другия търговец. Двамата се търкулнаха от капака. Единият стенеше, другият беше мъртъв или в безсъзнание. Приклекнах и се огледах.
Монголецът побягна.
Без да мисля, аз прескочих колата и хукнах след него. Приземяването върху коравия бетон изстреля остра болка от петите нагоре към пищялите ми, но неврохимията веднага я загаси. Врагът имаше само десетина метра преднина. Изпъчих гърди и спринтирах.
Отпред монголецът подскачаше в зрителното ми поле като противников самолет в симулатор, опитващ да избяга от огъня. За размерите си бе удивително бърз. Бягаше на зигзаг из сенките между колоните на магистралата. Дистанцията нарасна на двайсет метра. Примижавайки от острата болка в гърдите, аз увеличих скоростта. Капки дъжд шибаха лицето ми.
Гадни цигари.
Изскочихме изпод магистралата на пуста пресечка с нелепо килнати светофари. Докато монголецът минаваше край един от тях, светлината се смени и дрезгав старчески глас ме посъветва: Пресечете сега. Пресечете сега. Пресечете сега. Вече бях пресякъл. Ехото ме гонеше по петите.
Бягахме покрай корпуси на раздрънкани автомобили, които не бяха помръдвали от години. Витрини със спуснати капаци, които може би се вдигаха през деня. Над една решетка на ъгъла със съскане се вдигаше пара, сякаш отдолу дебнеше нещо живо. Уличното платно под краката ми беше хлъзгаво от дъжда и разложените отпадъци. Обувките, които получих от Банкрофт заедно с летния костюм, имаха тънки подметки без грайфер. Единствено съвършеното чувство за равновесие, породено от неврохимията, ми позволяваше да продължавам преследването.
Когато наближи две паркирани таратайки, монголецът хвърли поглед през рамо, видя, че не изоставам, и веднага след втората кола сви наляво през улицата. Опитах се да нагодя траекторията и да го засека, като прекося под ъгъл, преди да стигна до колите, но капанът бе подготвен безупречно. Вече наближавах първата кола и се подхлъзнах, опитвайки да спра. Отскочих от капака на ръждивата машина и се блъснах в решетката на една витрина. Металът издрънча и засъска — слаб електрически заряд против крадци парна ръцете ми. На отсрещния тротоар монголецът увеличи преднината си с още десет метра.
В
Засякох бягащия силует на другия тротоар и се отблъснах от бордюра, като мислено ругаех импулса, заради който отхвърлих предложението на Банкрофт да ме въоръжи. От такова разстояние спокойно можех да откъсна краката на монголеца с лъчев пистолет. А сега тичах след него и търсех в дробовете си сила да скъся отново дистанцията. Дали нямаше начин да го стресна, за да се спъне?
Не стана точно така. Сградите отляво отстъпиха място на бунище с разнебитена ограда. Монголецът пак се озърна и допусна първата грешка. Спря, хвърли се върху оградата, която изпращя под тежестта му, и се преметна в мрака отвъд. Последвах го със зловеща усмивка. Най-сетне имах предимство.
Може би се надяваше да ме заблуди в тъмното или очакваше да си навехна глезен по неравния терен. Но емисарските навици мигновено разшириха зениците ми и светкавично пригодиха стъпката към издатините и ямите, а неврохимията прибави допълнителна скорост. Обкръжението се носеше призрачно покрай мен както в съня с Джими де Сото. Ако разполагах с още сто метра, щях да догоня онзи приятел, стига и той да не бе снабден с нощно зрение.
В крайна сметка бунището се оказа по-малко, но все пак, когато стигнахме до оградата отсреща, бях възстановил предишната дистанция от десетина метра. Монголецът се изкатери по телената мрежа, скочи оттатък и побягна, докато аз още се изкачвах, но сетне изведнъж сякаш се спъна. Пъргаво се преметнах през върха на оградата. Той обаче навярно чу приземяването ми, защото се извъртя още преди да бе заредил докрай предмета в ръката си. Дулото се вдигна нагоре и аз отскочих с плонж към улицата.
Паднах тежко, оставих върху паважа късчета кожа от дланите си и се преметнах. Там, където бях преди миг, избухна мълния. Обгърна ме остра миризма на озон и в ушите ми нахлу пукот. Продължавах да се търкалям. Квантовият бластер стреля отново и огнена струя прелетя покрай рамото ми. Влажната улица изсъска. Трескаво лазех в търсене на несъществуващо прикритие.
— Хвърли оръжието!
Грозд от пулсиращи светлини полетя право надолу. Високоговорителят кънтеше в нощта като глас на някакво механично божество. Избухна прожекторен лъч и светлината му ни обля в бял огън. Легнал на паважа, аз присвих очи и смътно различих полицейската кола — стандартна машина за борба с масовите безредици, увиснала с мигащи светлини на пет метра над улицата. Леката вихрушка от турбините отхвърляше хартии и парчета найлон към околните фасади и ги приковаваше там като умиращи пеперуди.
— Стой на място! — прогърмя отново високоговорителят. — Хвърли оръжието!
Монголецът завъртя ръка и квантовият бластер описа огнена дъга в мрака, а полицейската кола отскочи, опитвайки да избегне лъча. От един отвор някъде под носа на машината избухна картечен огън, но монголецът вече бе прекосил улицата. С един изстрел разби някаква врата и хлътна в димящия отвор.
Някъде вътре отекнаха писъци.
Бавно се надигнах от земята и погледнах как машината се спуска на един метър височина. Върху тлеещия ръб на кабината изникна пожарогасител и по улицата прокапа бяла пяна. Точно зад мястото на пилота с тихо бучене се разтвори люк и в отвора застана Кристин Ортега.
10.
Колата представляваше опростен вариант на онази, която ме откара до Слънчевия дом, и в кабината беше шумно. Ортега трябваше да крещи през воя на двигателите.
— Ще пуснем подир него обонятелен екип, но ако има дебели връзки, до разсъмване може да си намери вещества, които изцяло да променят телесните му химически характеристики. След това остава само да разчитаме на свидетелски показания. А в тази част на града…
Машината направи завой и Ортега посочи надолу към лабиринта от улици.