Сянката на Бога
Шрифт:
Напълно объркан, Ласитър остави паспорта настрана и разлисти пачката банкноти. Имаше няколко вида валута и макар да не ги преброи, виждаше се, че става дума за значителна сума… Двайсетина хиляди долара… или повече. По-скоро към трийсет бона.
Ласитър прибра паспорта и пачката в един от външните джобове, възстанови дъното, събра дрехите и затвори ципа. Щеше да изпрати чантата на Риордан по пощата утре сутринта. Анонимно, разбира се.
Междувременно, колкото по-скоро се върнеше във Вашингтон, толкова по-добре. Вдигна слушалката на телефона и успя да си намери място в първата совалка до Балтимор. Полетът не беше никак удобен: излиташе в един след полунощ, а и Балтимор бе на цели сто и трийсет километра от летище „Дълес“, където бе паркирал колата си. Но какво от това. Имаше във Вашингтон един човек,
14.
Седеше на задната седалка на таксито на път от международното летище на Балтимор за офиса и мислеше за Ник Удбърн. Още от ученическите години Джо и Ник бяха първи приятели. Израсли в Джорджтаун, недалеч от Дъмбъртън Оукс, те бяха ходили на едни и същи летни лагери и бяха учили в едни и същи частни училища. После, вече студенти, бяха бягали като лекоатлети в колежа „Сейнт Олбънс“ и ако Уди не бе решил да оправдае прякора 18 си, щяха и да се дипломират заедно. Инцидентът (с главно „И“) бе гръмнал две седмици преди щафетното бягане на пистата в Пенсилванския университет, когато изненадващо решилите да ги посетят родители буквално се бяха препънали в телата на унесено чукащите се в градината на местната черква Уди и момиче от Националното катедрално училище. Викове, ахкане, охкане, притеснено хилене… и Ник Удбърн бе изпратен по спешност в колежа „Хайд“ в Бат, щата Мейн.
18
Игра на думи от „Уди“, съкратено от woodpecker(„кълвач“), а само peckerе вулгарен сленг за „пенис“. — Б.пр.
Всички бяха на мнение, че Уди няма да свърши добре или, както се бе изразил един техен общ приятел, „Няма да свърши никъде… защото личното му досие е написано с пишката му“. И действително, опитите му да продължи след колежа в Харвард и Йейл пропаднаха, както, впрочем, и в Принстън, Кълъмбия и Корнел 19 (в Браун може би щяха да го приемат, само че той не кандидатства в Браун, отбелязвайки, че „Хауърд Хънт е следвал там“).
Накрая го приеха в университета в Уисконсин, където завърши арабистика и дори си постла за стипендия „Роудс 20 “.
19
Все престижни американски университети — Б.пр.
20
Стипендия на Сесил Роудс — британски финансист и колониален администратор в Южна Африка (1853–1902), давана на даровити студенти от страните на Британската общност и САЩ за две или три години следване в Оксфордския университет, Англия. — Б.пр.
След Оксфорд беше лесно да намери пътя за Държавния департамент. Две години работи като специален помощник към Отдела за политически и военни въпроси — длъжност на координатор, осъществяващ връзката между Департамента и Пентагона. След осем години зад граница — Дамаск, Карачи и Хартум — го върнаха във Вашингтон, в Бюрото за анализ на разузнавателни данни, където му трябваха четири години, за да стане негов ръководител.
Със своите стотина души постоянен персонал, то беше едновременно най-малката и най-секретна единица в системата на американската разузнавателна общност. По тази причина бе неспособно да извърши същите грехове, с които по-големите му събратя по неизбежност ставаха печално известни. Например не се залавяше с паравоенни операции, не разбиваше шифри, не се хвърляше в електронно подслушване… макар че анализираше данни, доставяни по този начин от другите. Не слагаше ЛСД в питиетата на своите служители и не изпращаше убийци в джунглата, а още по-малко в дворците. Това, с което се занимаваше — и го вършеше смайващо успешно, — бе т.н. HUMINT 21 —
21
От Human Intelligence — „човешко разузнаване“ (англ.), за разлика например от ELINT(„електронно разузнаване“), COMINT(„разузнаване чрез подслушване на комуникациите“) или SIGINT(„разузнаване чрез обработка на сигнали“ — обобщаващо различните технически начини за събиране на данни). — Б.пр.
Така, съвсем естествено, когато Джо Ласитър имаше нужда от невъзможното — да кажем, информация от Италия за това как дадено лице е прекарало уикенда си там, — той се обаждаше на своя приятел.
— Уди? Познай кой е…
Гласът от другата страна не направи изобщо опит да скрие задоволството си:
— Е-и-и-й… Джо! Къде… — Внезапна смяна на тона: — О, Боже, страшно съжалявам за Кати. Бях в Лисабон, когато научих. Поднесоха ли цветя от мен?
— Да, получих ги. Благодаря.
— Разбрах от вестниците, че са заловили убиеца.
— Всъщност обаждам ти се точно по този повод. Имам нужда от услуга.
— Казвай.
— Този тип е италианец. Надявам се да можеш да поразпиташ за него. Аз тук ще направя каквото мога с моите хора, а и полицията дано си свърши работата. Но си помислих, че…
— Няма проблем. Изпрати ми по факса, каквото имаш за него, и аз ще ти се обадя в понеделник.
Поговориха още малко за дреболии, после се разделиха с обещанието някой път да обядват заедно, а Ласитър си сложи латексови ръкавици и отиде да изкопира паспорта на Грималди. Щом свърши, изпрати първата страница по факса до кабинета на Уди в Департамента. После хвърли документа в чантата и взе такси до „Дълес“, за да си прибере колата.
По пътя купи голям кашон, сложи чантата на Грималди в него и адресира пратката до „Детектив Джеймс Риордан, Главно полицейско управление, Феърфакс“. Измисли адрес на подателя от името на Хуан Гутиерез и плати все така без да сваля ръкавиците. Поколеба се дали да не прати колета до… как беше?… Писарчик, но размисли. Името му още не се бе появило в пресата, така че обществеността не знаеше, че случаят е поет от нов човек.
Риордан вероятно щеше да се сети кой праща кашона, но според Ласитър щеше да го предаде на Писарчик, без да коментира.
Когато се прибра, Джо застана пред вратата на Джуди и почука. Беше събота, но предполагаше, че е тук. Джуди бе по-голяма работохоличка дори и от него самия.
— Влез! — извика тя и щом го видя, изкриви лице в смес от преувеличена изненада и престорено съжаление. Говореше по телефона, притиснала слушалката между рамото и ухото си и едновременно с това трескаво печаташе на компютъра.
Ласитър я харесваше. Имаше издължен овал и фини черти, носът й бе прав, а гарвановочерната й коса красиво обрамчваше лицето й. Беше къдрава и непокорна, така че Джуди непрестанно я подпъхваше зад ушите или нервно я навиваше около пръстите си. Бе родена в Бруклин, което си личеше по говора й.
— Ей, Джо! — каза тя и тръшна слушалката върху телефона. — Извинявай, но трябваше да довърша. Как я караш? — После се сети и стана сериозна: — Искам да кажа… добре ли си?
— Да, справям се. Виж, отбих се при теб, защото има едно-две неща… Ще си взема неплатен отпуск за известно време… — Джуди понечи да каже нещо, но той я спря с жест: — Ще говорим за това в понеделник. Бил Боухакър се прибира и… най-важното е, че искам да поеме администрацията, докато ме няма. Лио ще движи С&П, с едно изключение, а за останалото искам да се грижиш ти. Говоря за всички разследвания.
— Е… страшно благодаря!
— И още нещо.
— Давай.
— Има един опит за поглъщане от страна на AmEx, който искам да поемеш.
Джуди не скри изненадата си:
— „Американ експрес“? Даже не знаех за това.
— Никой не знае. Свръхсекретно е.
— Окей — каза тя и придърпа бележника си, — да чуем тогава какво искат.
— „Ласитър Асошиитс“.
Джуди го изгледа с нямо изумление и после нервно се засмя.
— Шега, предполагам?