Сянката на Бога

Кейс Джон

Ласитър поклати глава:

— Не. Искат да ни направят техен отдел за вътрешни разследвания.

Джуди се замисли за момент. Накрая попита:

— И това ти допада?

Ласитър сви рамене:

— Не особено. Но от друга страна, аз не съм част от сделката. Те ще получат компанията… без мен.

— Значи продаваш?

— Не бих се изразил така. Но ми е направено конкретно предложение. Трябва да го разгледаме.

— И ти искаш аз да го приема?

— Не, искам да водиш преговорите и да извоюваш възможно най-изгодните за нас условия.

И ако се справиш така, както през септември, на нас ще гледат вече като на бандити.

— Ама добре стана тогава, нали? — засмя се Джуди.

— Добре стана за теб — направи гримаса Ласитър.

Джуди го погледна сериозно:

— Джо, не мислиш ли, че един адвокат би бил по-подходящ?

— Не.

— Окей.

— Преди да се изнеса, ще ти приготвя резюме на принципните моменти. Не искам да чувам за адвокати, докато не договорим сделката! А дори и тогава. Само след като двамата с теб обсъдим всичко подробно.

Джуди кимна. После се намръщи.

— Защо постъпваш така? Заради Кати? Може би не трябва да вземаш толкова прибързано решение, а?

Ласитър поклати глава.

— Не, наистина искам да го направя. Предполагам, че Кати има някакъв пръст в това, но… Истината е, че работата вече не ми носи старото удоволствие. Имам чувството, че прекарвам цялото си време в ръкостискания с клиенти, спорове с адвокати и… сама знаеш как е. При нас всичко вече е добро проучване на наличната информация и повечко трудолюбие. Освен това… ако погледнеш безпристрастно на нещата, май сме все на страната на лошите.

Джуди се засмя.

— Значи и ти си го забелязал? Защо наистина се получава така?

— Няма никаква мистерия. Обяснението е, че тарифите ни са страшно високи. Единствените, които могат да си ги позволят… са лошите.

— Сериозно ли смяташ така?

— Да. Аз съм онова, на което казват „мотивиран продавач“.

— Окей, ще прегледам записките ти и… ще го направя, щом желаеш.

— Може да спестим формалностите и да те въведа в делата на обяд, какво ще кажеш? Така ще се получи по-естествено.

— Да избера ли ресторанта?

— Стига да е етиопски или виетнамски. Един часа, става ли?

— Чудесно. — Тя записа нещо в бележника си и отново вдигна поглед към него: — Ти спомена, че имало едно-две неща. Едното вече го чух… Кое е другото?

Джуди обичаше да се преструва на претрупана с работа и неорганизирана, но истината бе, че беше много делова жена. Ласитър извади копието от първата страница на паспорта на Грималди и го плъзна по бюрото към нея.

— Това е лична услуга — поясни той. — Искам да се свържеш с нашия човек в Рим и да видиш какво може да научи за този тип.

— О, Боже — прошепна тя. — Това ли е…

— Да.

— Веднага ще го направя, но… — На лицето и се изписа безпокойство.

— Знам, уикенда.

— По-лошо. Става дума за Италия. Нашият човек там работи по всяко време, но бюрокрацията… Едва ли някой ще си мръдне пръста!

Ласитър сви рамене.

— Ами… тогава, когато

е възможно. — Замисли се и допълни: — И му кажи — на нея или на него — да го направи без много шум.

Дойде неделята и се изниза, а след нея и понеделникът. Проведоха едночасова оперативка в заседателната зала, на която изпълнителните директори на компанията поеха увеличените си задължения с онова специфично за подобни случаи изражение на лицето — „мрачен ентусиазъм“.

Когато оперативката свърши, Ласитър се върна в кабинета си под благовидния предлог, че ще разчисти бюрото си, а всъщност, за да изчака позвъняването на Ник Удбърн.

Но той така и не се обади. Сутринта бавно премина в следобед. В два и половина един престарял куриер с прилепнал по тялото гащеризон и с обувки на колоездач донесе плик от Риордан. Вътре имаше куп уголемени снимки на странната малка бутилка, намерена от полицията в джоба на Франко Грималди. Сега, след разкриване самоличността на убиеца, тя като че ли вече нямаше значение, но Ласитър все пак натисна бутона на интеркома и нареди на секретарката си да му намери Фреди Декстър.

Някои от детективите на щат в компанията бяха особено добри в разпитването на свидетели, а други имаха нюх в анализа на документи, намирайки върховно удоволствие в откриването на бисери сред купища от свидетелски показания и жалби. Фреди — той бе съвсем млад, завършил „Бостън Колидж“ само преди три години — беше еднакво добър и в двете.

Когато той се появи, Ласитър му даде фотографиите и си позволи някои указания:

— Направи им копия и използвай тях. Искам да посветиш цялото си време на това. Трябва да знам кой я е направил и за какво се използва… Изобщо интересува ме всичко, което успееш да изровиш. Сигурен съм, че някъде има Музей на стъклото… В Корнинг, Стойбен, Уотърфорд, не мога да ти кажа къде точно, но все някой ще знае.

— Ще пробвам с Библиотеката на Конгреса — каза Фреди — и „Смитсониън“. Дори да не могат да ми кажат, поне ще ме насочат кой евентуално знае.

— Освен това сигурно си струва да опиташ в къщите, които провеждат търгове. „Содбис“ например. Те със сигурност имат експерт по стъклените антики, или поне познават такъв.

— С какви средства разполагам?

— За отиване до Ню Йорк. Не до Париж.

В пет часа надникна Джуди, размахвайки в ръката си факс.

— Пристигна току-що — каза тя. — От Рим е. — Ласитър й посочи да седне в креслото и подаде ръка за факса. — Няма да се зарадваш — предупреди го тя, подаде му листа и седна.

— Защо?

— Защото ни е изпратил безбожна сметка, а онова, което е…

— По дяволите! — прошепна Ласитър, като погледна факса.

— Именно. Според нашия човек Франко Грималди никога не е бил арестуван. Регистриран гласоподавател е. Гласувал за Motore…