Сянката на Бога
Шрифт:
Отпи от скоча си и погледна през прозореца. Гледката беше красива, макар озеленената улица да бе напълно безлюдна. Вдигна слушалката, направи справка с бележника и набра номера на Бепи. Не успя да се свърже. Накрая позвъни на пейджъра му и въведе телефонния номер на централата на „Моцарт“. Безпокоеше се, че макар да бе направил същото двайсет и четири часа по-рано в Неапол, младежът не бе опитал да се свърже с него. Не беше стила му и Ласитър предчувстваше, че нещо не е наред. От една страна, той беше твърде богат клиент, за да може Бепи да си
Ласитър се усмихна на тази мисъл — хлапето още не бе ходило до Женева, камо ли до Ел Ей.
Позвъни и в офиса, допускайки, че Джуди може да е останала по-докъсно. После се сети, че е нощта на коледния банкет. Жената, която му отговори, беше наета само за случая и името й му беше непознато. На всичкото отгоре тя изглежда не го чуваше добре.
— Какво?
— Обажда се Джо Ласитър.
— Кой?
— Джо Ласитър.
— Съжалявам, мистър Ласитър не е тук в момента.
— Не, не е…
— Освен това офисът сега не работи.
Раздразнен, затвори и набра номера на собствената си гласова поща в Маклийн. Имаше записани половин дузина обаждания, но единственото по-интересно бе на Джими Риордан, само че то беше толкова „подправено“ с пукот и пращене, че бе направо неразбираемо. Погледна часовника си. В Щатите беше седем вечерта. Позвъни на домашния номер на Риордан, но никой не му отговори. Опита в полицейския участък.
— Съжалявам, детектив Риордан отсъства.
Ласитър стовари длан върху бюрото. Скочът в чашата подскочи. Каква беше тази работа? Не можеше да се свърже с никого!
Попита кога ще се върне Риордан.
— Не знам, вероятно към двайсет и четвърти. Нали се сещате, Коледа и така нататък…
— Има ли начин да се свържа с него?
— Зависи.
— Аз съм негов приятел.
— Добре, значи ви е информирал, че е на конференция. В Прага.
— Прага?
— Да, Прага… Нещо като екскурзия.
— Разполагате ли с номер, на който бих могъл да го потърся?
— Почакайте така.
Докато чакаше, Ласитър си спомни за конференцията — ставаше дума за Източна Европа и демократизирането на полицията. Риордан дори му бе показал някаква листовка и бе посочил името си в нея.
— Там ли сте?
— Да.
— Джими е в прекрасния хотел „Интерконтинентал“ в екзотична Прага — насмешливо го информира дежурният полицай. — Там сигурно има много номера, на които можете да позвъните. Започвате с 011. Имате ли нещо за записване? Защото не си представям как бихте запомнили…
— Казвайте.
Ласитър отбеляза поредния номер в бележника си, сложи обратно слушалката и набра „Интерконтинентал“, Прага. Наближаваше два часът сутринта, но детективът не вдигна, затова Ласитър се задоволи да остави поредното съобщение.
После се просна на леглото, събу си
Беше почти обед, когато се събуди. Установи, че лежи все в същата поза — по гръб, с поглед към тавана. Надигна се, помагайки си с ръце и лакти. Някак си стана от леглото и притиснал ръка до ребрата си, бавно и неуверено тръгна към банята. Внимателно се изправи пред огледалото и надигна тениската си. Цветовете по кожата му го накараха болезнено да примигне — жълто, мораво, тъмночервено, черно и най-сетне гаден нюанс на розовото.
Отне му поне пет минути, докато нагласи желаната температура на водата, а след душа му потрябва двойно по-дълго време, за да се изсуши. Имаше места по кожата, които бе нетърпимо дори да докосне с кърпата. Над кръста беше почти обездвижен, навежданията бяха агония, а всякакъв опит за по-рязко движение бе просто немислим. Облече се с безкрайно търпение и си поръча, без да бърза, кафе и кроасан. Десет минути по-късно подносът пристигна, а той още се бореше с връзките на обувките. Хрумна му, че не е зле да си купи мокасини.
Когато сервитьорът си тръгна, Ласитър пусна телевизора с дистанционното. Търсейки CNN, започна да превключва каналите и в един миг зърна на екрана лицето на Бепи. Вече беше подминал канала и се наложи да се връща.
Снимката беше стара — вероятно от дипломирането му или нещо подобно. На нея Бепи се усмихваше все така самоуверено, но Ласитър забеляза, че косата му е по-къса и професионално оформена в прическа. Изглеждаше като кръстоска между естраден певец и момче от църковния хор, затова лицето му би предизвикало усмивка… ако не беше притеснението защо ще показват Бепи по телевизията.
Ласитър се опита да разбере какво казва гласът зад екрана, но не улови нито дума.
Малко след това фотографията на Бепи бе сменена от жива картина. Някакъв репортер стоеше на тротоара пред голяма църква и разговаряше сериозно с групичка деца, зяпнали в камерата. Наблизо бяха паркирали две полицейски коли и линейка.
Гласът на репортера продължаваше да звучи, докато камерата се насочваше, за да приближи до трима мрачни мъже в униформи, тикащи носилка на колелца. Паважът беше неравен, заради което мъжете имаха проблем с количката. Тя подскачаше и се тресеше, а от време на време им се налагаше и да я повдигат, за да преодолеят поредната неравност.
Картината превключи в студиото и този път, максимално концентриран, Ласитър успя да чуе: „Santa Maria… Polizia… Bepistraversi… Molto strano“.После говорителят се усмихна, размести листата пред себе си и започна с друга история от живота на Вечния град.
Ласитър продължи да изрежда каналите, но хващайки различните репортажи все по средата, не беше сигурен какво изобщо гледа. Разплакана жена с черен шал праз раменете разказваше нещо, но как можеше да разбере дали това е съпругата на Бепи, или бежанка?