Сянката на Бога
Шрифт:
Никой не отговаряше. Позвъни на пейджъра на Бепи и въведе телефонния номер на хотела си, за да може той да го потърси. Нищо повече не можеше да направи. И тогава си спомни за материалите, предоставени му от Данте.
В специално подготвения за представителите на медиите комплект имаше книжле, което по високопрофесионален начин представяше организацията във възможно най-благовидна светлина, едва ли не като някакъв клуб, където душата може да намери разтуха и отмора. Следваше списък на сродните на „Умбра“ организации и благотворителни общества. Ласитър забеляза, че „Салве Каело“
Вместо това материалите наблягаха на добрите дела на „Умбра“, както и на нарастващата членска маса: имаше много снимки на ококорили очички деца, играещи на открито или седнали на чиновете си в енорийските училища, които „Умбра Домини“ спонсорираше, както и снимки на младежи, помагащи на възрастните хора. Най-сетне имаше снимки и на ремонтирани църкви (преди и след ремонта), а също и на мисионери в саваната. Илюстративният материал завършваше с фотография на млади мюсюлмани, работещи в зеленчуковата градина на един от „бежанските“ лагери на „Салве Каело“ в Босна.
Комплектът съдържаше още няколко вече публикувани статии за добрините, сътворени от организацията, както и два отделни репортажа за самия Делла Торе, които специално отбелязваха полиглотските му способности (той говореше шест езика според единия и девет — според другия), както и резултатите му като кикбоксьор. В единия от материалите се казваше: „Отец Делла Торе може да се състезава наравно с най-добрите. Така че… внимавай Жан-Клод!“
Последно сред документите бе писмото за „намеренията на мисията“. То бе образец на словесната еквилибристика: в него нямаше нито дума за ритуалните изгаряния, „ислямския империализъм“ или хомосексуалистите. Вместо това писмото подчертаваше важността на „семейните ценности“, „културата на християнството“ и „основните постулати на католицизма“.
Като цяло комплектът бе превъзходно приспивателно и Ласитър се отпусна в креслото.
След като се събуди, се чувстваше много по-добре, но настроението му се развали, когато спря за сутрешното си капучино в кафето до хотела. От малката тонколона се разнасяха досадните и уморително жизнени звуци на така наречения „европоп“. Не можеше да разбере какво всъщност харесваха хората в този боклук. Поне кафето беше както винаги превъзходно.
Църквата на Сан Еуфемио беше малка и стара. И наклонена застрашително. Нито един от заложените в архитектурния й проект ъгли не изглеждаше нормален. На всичкото отгоре беше притисната в сандвича на две нови и много по-големи сгради. Изглеждаше така, сякаш съседите й се опитват да я изтласкат.
Късата алея извеждаше право пред огромна, обкована с метал врата, чиито крила бяха от дърво, толкова старо, че повърхността му бе замрежена от пукнатини, а меката част на дървесината отдавна се бе изтрила. Вече беше виждал тази врата на предоставените му снимки — широко разтворена, през нея излизаха двама младоженци — и помнеше, че е от осми век. Докосна предпазливо дървото — твърдо като камък.
Но днес крилата не бяха гостоприемно разтворени, а на всичкото
Почука на вратата и Делла Торе го изненада, като му отвори лично. Водачът на „Умбра“ беше облечен в черен пуловер с висока яка, кафяви панталони и мокасини. Ласитър отбеляза, че отблизо Силвио делла Торе изглежда още по-добре отколкото на снимките. За разлика от актьорите, с които се бе срещал — и които по правило в действителност изглеждаха по-дребни, — Делла Торе се оказа по-едър. Беше поне с неговия ръст, широкоплещест и като цяло имаше атлетичен вид. Изобщо не покриваше представата на Ласитър за човек на религията — шейсетгодишен, сивокос и с расо.
— Вие сигурно сте Джек Дилейни — проговори мъжът пред него с усмивка. — Данте ме предупреди, че ще дойдете. Моля, заповядайте. — Английският му бе превъзходен и без акцент.
— Благодаря.
Двамата минаха през втора врата и се озоваха в малък, но елегантно обзаведен кабинет. Ласитър седна на тапициран в червена кожа стол, а Делла Торе се намести отсреща, зад старата библиотечна маса. Помнейки думите на Масина за триковете със светлината, Ласитър не пропусна да забележи умело скритите под стария гипсов таван индиректни осветителни тела, разположени така, че да осветяват по поразителен начин изсечените черти на Делла Торе.
— Разбрах, че работите върху репортаж за CNN…
— По-скоро още сме на идейната фаза.
— Добре… Отлично! Понякога си мисля, че големите медии полагат специални усилия да не ни забелязват.
Ласитър се засмя, както се очакваше от него.
— Е, сигурен съм, че не е чак така.
Делла Торе сви рамене:
— Така мисля. Но това няма никакво значение. Нали вече сте тук — Делла Торе вплете пръсти, постави лакти на масата и подпря брадичка върху ръцете си. — С какво ще започнем?
— Ами… — проточи Ласитър — идеята е да добия представа в каква степен ще ви хареса камерата, както и да ми разкажете малко история. Интересува ме например създаването на „Умбра Домини“…
— Разбира се — веднага реагира Делла Торе и отново се отпусна на стола. — Предполагам, известно ви е, че сме продукт — някои хора не биха пропуснали да ме поправят „вторичен продукт“ — на Ватикана–2… — И през следващите десет минути шефът на „Умбра Домини“ подаваше с усмивка на Ласитър само леки топки за загряване.
— В каква насока се промени организацията ви през последните години?
— Джек, обществена тайна е, че ние се разраснахме.
— Ако трябва да споменете една ваша програма, с която особено се гордеете, коя би била тя?
— Без никакво съмнение „Приближаване към обществото“. Гордея се с нея…
— Според вас кое е най-голямото предизвикателство в наше време пред Църквата?
— Не е едно. Много са. Настанаха трудни времена! Но ако трябва да бъда конкретен, най-голямото предизвикателство пред католицизма е „изкушението на модернизма“…