Сянката на Бога
Шрифт:
— Освен това Иржи е малко… — безпомощно разпери и прибра ръце няколко пъти, затруднен да намери точната дума, — … не е много контактен, разбирате ли? През повечето време изобщо не проговаря. — Ласитър кимна и Яначек продължи: — И все пак… понеже двата случая са толкова сходни… можем да опитаме да си помогнем взаимно. Мислите ли, че би било възможно да получа копие от паспорта на италианеца?
Ласитър и Риордан се спогледаха.
— Сигурен съм, че детективът ще измисли начин — каза Ласитър.
— А снимка?
Риордан кимна:
— Да, няма проблем.
Яначек доизпи бирата си и стана:
— Окей. Ще направим така… Ще поставя въпроса
— Благодаря — каза Ласитър.
Чехът кимна, тръгна да излиза, но се обърна:
— Знаете ли, случай като този, който преминава от една страна в друга, е крайно необичаен. Дори повече — от един континент на друг… Аз не се сещам за аналог, като изключим тероризма. А ние знаем, че не става дума за тероризъм.
— Знаем ли? — усъмни се Риордан.
— Разбира се.
— И откъде го знаем?
— Защото всичко е много дискретно — обясни Ласитър. — Освен това не се намесва политика.
Яначек кимна и погледна този път към Риордан:
— Трябва да вървя — каза той и почука с пръст главата си. — Като се върнеш в Щатите, защо не се обърнеш към вашето ФБР? Може те да разполагат с информация, която би свързала двата случая.
— Абсолютно — веднага се съгласи Риордан. — Ще се обадя на моето ФБР. Ще видя какво могат да направят.
На следващия ден беше заключителната сесия на конференцията, така че Яначек и Риордан бяха заети до късно следобед. След дискусиите, заседанията, работните срещи и така нататък се предвиждаше закуска, после идваше ред на пленарната сесия. Вечерта щеше да има банкет.
Яначек позвъни, за да информира Ласитър, че се е опитал да организира среща с Райнер. Обеща да я вмъкнат някак в напрегнатия дневен ред. Каза, че пак щял да му се обади.
Това остави на Джо един ден свободно време. Имаше някои неща, които искаше да свърши, но най-важното сред тях бе да потича край реката и по улиците из Стария град. Макар все още да не можеше да докосне ребрата си, тичането не беше проблем — стига да поддържа бавно темпо и да не се напряга. Трябваше само да внимава да не се блъсне по невнимание в някого.
Излезе пред „Интерконтинентал“. Затича бавно и веднага усети мръсния въздух. Беше студен, с мирис на дим и с метален привкус, от който зъбите му заскърцаха. Наследството на Прага от ерата на комунизма — любовта към тежката промишленост в градските зони — в комбинация с разположението на града в речната долина бе създало сериозен проблем.
Въпреки всичко сърцето на града бе древно и красиво. Неизвестно как бе останало незасегнато от бомбардировките през войната и се бе спасило от благоустройствените програми, поразили повечето европейски столици. Тъкмо пресичаше един от световно известните мостове, когато заваля сняг. Ласитър се залута сред почернелите от времето статуи, цяла фаланга от корозирали светци, разположени през десетина-петнайсет метра и вперили незрящите си очи надолу към забързаните пешеходци. Улични търговци на пощенски картички, фотографии, коледни украшения и миниатюри се гушеха пред мангали с дървени въглища. Откъм реката лъхаха ледените пориви на вятъра. По ъглите стояха загърнати в шалове жени, вдигнали съблазнително пластмасови торбички с живи шарани. Риордан го бе предупредил за този коледен обичай, споделяйки непредпазливостта си да застане опасно близко до една от тези търговки, която
Когато навъртя три километра и тръгна да се прибира в хотела обратно по моста, търговците вече се бяха прибрали. Вятърът бе стихнал, а по раменете, босите нозе и протегнатите напред ръце на светиите се бе натрупал мокър сняг. Скоро тротоарите плувнаха в киша. От страх да не падне (дори не смееше да си го представи) Ласитър извървя последните две преки до хотела. Не си позволяваше дълбоки вдишвания, но въпреки това го болеше.
На рецепцията го чакаше вест от Яначек — срещата с Иржи Райнер бе насрочена за осем вечерта.
След като взе душ, Ласитър извади адаптера от пътната си чанта, включи преносимия си компютър и го свърза към телефонната линия. Искаше да потърси в „Нексис“ други случаи с убийства и палежи. Въведе кода за международно избиране на AT&T и се регистрира в мрежата на „Нексис/Лексис“. Можеше да накара някой в офиса да го направи, но според него интерактивното търсене в Интернет си беше интуитивен процес особено когато ровиш за нещо, което няма име.
„Нексис“ беше скъпа база данни, в която имаше безброй много статии от вестници и списания, събрани от стотици издания и информационни бюлетини. Търсенето ставаше бързо и ако критериите са дефинирани прецизно, нямаше никакъв проблем да се намери желаното, независимо дали то бе бюлетин от 1980 на бюрото на Ройтерс в София, или научна статия за серотонина в „Джърнъл ъф ендокринолоджи“.
Заявките за търсене в базата данни ставаха с използване на логически оператори: включващи (от рода на И/ИЛИ) и изключващи (като НЕ). Заедно с ключови думи те образуваха изрази, които определяха резултата от търсенето. Ласитър въведе: палеж И убийство И дете.
Екранът на компютъра остана да свети безстрастно няколко секунди, после се появи съобщение, че са намерени над хиляда записа, така че по-нататъшното търсене е прекратено.
Ласитър помисли и към предния израз добави: И 1995.
Секунди по-късно беше информиран, че са открити 224 записа… повечето от които нямаха нищо общо с онова, което го интересуваше, защото представляваха компилации на справки за престъпността, а палежът нямаше връзка с думите „дете“ и „убийство“, които се явяваха по-нататък в съвсем различен контекст. Ласитър изцяло предефинира критерия за търсене и въведе „Катлийн Ласитър И палеж И 1995“.
Появиха се деветнайсет записа в различни издания на „Вашингтон поуст“, „Вашингтон таймс“, „Феърфакс джърнъл“ и „Асошиейтед прес“. Записите попадаха в две групи: осем статии в първите три дни след убийствата, две за отварянето на гроба и останалите на тема „Джон Доу избягва“ и убийството на полицая. Само толкова. Нищо повече не бе публикувано след това.
Преглеждането на самите репортажи беше мъчително, отчасти защото съживяваше позабравения ужас от смъртта на сестра му, отчасти защото започна да осъзнава безполезността на мрежата, която бе хвърлил с надеждата да улови нещо. Можеше наистина да преконфигурира параметрите на извадката по такъв начин, че да получи всичко, написано за смъртта на сестра му, но това нямаше да му помогне да открие други подобни случаи. Имаше десетки синоними за „дете“, „палеж“ и „убийство“. Ако ги използваше, щеше да се наложи да отсява зърното от плявата на десетки хиляди записи.