Тай-пан

Клавел Джеймс

— Не. Това е измама!

— О, не, сър. Фактите са други. Пристига наемател и разбира се, търси да наеме възможно най-хубавата земя. Ние му вземаме такса, като му предоставяме на доверие да ползва земята предварително. Той е доволен, че плаща „наем“, защото както е известно, наемите са задължителни. Тази сума е всъщност такса за извършена услуга. Аз рискувах извънредно много, като я извършвах. Ако не успеех да купя земята и да им я предоставя за дългосрочно ползване, те щяха положително да попаднат в ръцете на използвачи, крадци и разбойници.

Струан изсумтя:

— Какво

възнамеряваш да правиш с парите от наемите в бъдеще?

— Ако имате търпение, ще обсъдим този въпрос другия месец. Аз ще продължавам да тегля от кредитите, които вие бяхте така щедър да ми отпуснете. Ще бъда много пестелив.

Струан нави свитъка и му го върна.

— О, не, тай-пан, това копие е за вас.

— Добре тогава.

Струан помисли малко, после каза внимателно:

— Чух, че китайците са свикнали да вземат в заем големи суми при много висок лихвен процент. Вярвам, че нито една от нашите инвестиции няма да бъде използвана. — Очите му пронизваха Гордън. Последва дълго мълчание. — Лихварството е лош бизнес!

— Отпускането на заеми е много важен бизнес!

— При разумни лихвени проценти.

Гордън повъртя в ръка плитката си.

— Един процент по-ниско от нормалното?

— Два!

— Един и половина ще е много, много добре.

— Така да бъде! Ти си умен бизнесмен, Гордън. Може би следващата година ще съм в състояние да променя лихвения процент.

— Ще се постарая да извлека най-добра печалба независимо от вашето решение.

— Обзалагам се, че ще го направиш, Гордън. — Той погледна навън и се учуди, че морският полицай бърза към тях.

— Мистър Струан? — Полицаят отдаде отривисто чест. — Негово превъзходителство ви поздравява и ви кани да дойдете незабавно на флагмана.

Струан погледна часовника си. Не беше закъснял, но каза само:

— Разбира се.

Осемнадесета глава

Лонгстаф бе застанал с гръб към вратата и се взираше навън през илюминаторите на главната каюта към пощенския кораб. Струан забеляза, че масата е сложена за четирима. На бюрото имаше много официални пратки.

— Добро утро, Уил.

— Здравейте, Струан. — Лонгстаф се обърна и подаде ръка. Изглеждаше по-млад, отколкото бе изглеждал месеци наред. — Любопитно е, нали?

— Какво? — попита Струан, като знаеше, че става дума за руснака. Но остави на Лонгстаф удоволствието да му го каже пръв. Освен това искаше да чуе оценката му, защото макар и некомпетентен в работата, която вършеше в Азия, и безполезен като Капитан по търговския надзор, кралският наместник бе особено вещ по европейските дипломатически въпроси.

След като успя да премахне опасността, грозяща Аристотел, и видя, че Роб го качи на безопасно място в кораба, той започна да се пита каква е причината за посещението на руснака. Усети странно безпокойство, без да знае защо.

— Може би не ви е известно, но си имаме странен гост.

— Кой е той?

— Цял руски ерцхерцог — Алексей Сергеев.

Дошъл е с пощенския кораб.

Струан се престори на изненадан.

— Каква ли е причината за това голямо „уважение“?

— Да, наистина! — Лонгстаф потри щастливо ръце. — Поканил съм го на обяд. Придружава го Клайв.

Клайв Мънси бе заместник-капитан по търговския надзор, по професия чиновник, и подобно на Лонгстаф — назначен от Външното министерство. Задълженията на Мънси обикновено го задържаха в Макао, където бе главната квартира.

— Тук има няколко интересни пратки.

Говореше Лонгстаф и Струан наостри уши. Знаеше, че в нито една от пратките не се съдържаше официално одобрение на чуенпийския мирен договор и назначението на Лонгстаф за първи губернатор на колония Хонконг, защото новината за успешното приключване на войната бе току-що пристигнала в Азия. Струан взе предложеното му шери.

— Средният изток? — попита той и затаи дъх.

— Да. Кризата приключи, слава богу! Франция прие решението на Външния секретар и вече не съществува опасност от всеобща война. Турският султан е толкова благодарен за нашата подкрепа, че е сключил с нас търговско споразумение и анулира всички турски търговски монополи, като отваря Османската империя за британската търговия.

Струан извика радостно:

— Но всичко това е великолепно! Това е най-добрата новина, която сме чували от толкова време!

— Сигурен бях, че ще се радвате!

Продължителната криза се дължеше на Дарданелите — пролива, който се контролираше от Османската империя. Той бе ключът към Средиземноморието и вечният casus belli сред великите сили — Британия, Франция, Русия, Австро-Унгария и Прусия, — защото Дарданелите скъсяваха пътя на руските кораби към жизнено важното Средиземно море, а също и на другите държави към Черно море, откъдето можеха да застрашават незащитените територии на Русия. Осем години преди това Русия бе заставила Турция да подпише договор, който даваше на Русия съвместно сюзеренно право над Дарданелите. Оттогава международното напрежение не спадаше. По-късно, преди три години, френското парвеню Мехмет Али, египетски военен паша, предприе нападение срещу Константинопол и се обяви за халиф на Османска Европа. Франция го поддържаше открито и радостно в опозицията му против султана. Но един съюз с Франция срещу Дарданелите накърняваше интересите на останалите Велики сили. Имаше опасност цяла Европа да бъде въвлечена в конфликт.

Британският секретар на външните работи лорд Кънингтън убеди Великите сили, без да се консултира с Франция и без нейно участие, да използват влиянието си и да подкрепят султана срещу Мехмет Али. Франция се вбеси и заплаши с война. Предложеното съглашение гласеше Мехмет Али да се оттегли в Египет, да получи сюзеренно право над Сирия, докато е жив, да плаща номинален годишен налог на Турция и най-важното — всички Велики сили да гарантират веднъж завинаги древното правило на Дарданелите — че докато Турция е в мир, протокът се затваря за всички военни кораби и за всички нации.