Тай-пан

Клавел Джеймс

— Какво мислиш за бурята?

— Ако това е тайфун, ние сме на пътя му. Това е отговорът. Ако вятърът не отслабне или не промени посоката си, тогава тайфунът ще мине над главите ни.

— Бог да ни е на помощ, ако си прав.

— Да.

— Веднъж попаднах в тайфун край Формоза. Никога не бих пожелал да съм в такъв момент в открито море; при това не бяхме близо до центъра на вихъра. Ако такова нещо съществува.

Силен пристъп на вятъра притисна щорите на прозорците. Те погледнаха ветропоказателя. Все още

духаше неумолимо от север. Глесинг постави на бюрото чашата си за чай.

— Аз съм ти длъжник, мистър Струан. Оня ден получих писмо от Мери. Пише ми колко сте били любезни с нея — ти и Кълъм. Особено ти. Тя, изглежда, е много по-добре.

— Видях я точно преди да замина. Тя наистина изглеждаше десет пъти по-добре, отколкото когато я видях за първи път.

— Тя казва, че ще я изпишат след два месеца. Казал си на пастора, че ти поемаш отговорността за нея. Разбира се, сега аз поемам тази отговорност.

— Както желаеш. Това е само формалност.

Струан се чудеше какво би направил Глесинг, когато разбере истината за Мери. Разбира се, че ще научи истината. Как би могла Мей-мей да вярва, че това „няма да стане?“

— Докторът каза ли от какво е болна?

— Стомашно разстройство.

— И тя така пише. Благодаря ти отново.

Глесинг посегна към една карта на бюрото си и изтри от нея петно от чай.

— Кълъм спомена, че си бил в кралската флота като младеж. В Трафалгар. Надявам се, не възразяваш, че те разпитвам, но баща ми нямаше честта също да служи там. Чудех се на кой кораб си бил. Той бе адютант на адмирал лорд Колингууд на…

— На „Ройал Съверин“ — каза Струан вместо него. — Да. Аз бях на този кораб.

— О, господи! — можа само да каже Глесинг.

Струан пазеше това нарочно в тайна от Глесинг. Той обаче знаеше, че има на разположение още един коз в играта, ако е необходимо да привлече Глесинг на своя страна.

— Да. Разбира се, аз не си спомням баща ти — бях новобранец и се плашех от службата. Но адмиралът бе на кораба „Ройал Съверин“ и аз също.

— О, господи! — повтори Глесинг.

Той бе видял кораба със сто и десет оръдия, когато бе малко момче.

— Кораб с осемстотин тридесет и шест моряци и с бъдещия тай-пан на „Ноубъл хаус“! Не се учудвам защо сме спечелили битката, о, Господи!

— Благодаря — каза Струан. — Но много малко съм допринесъл в тази битка.

— Като бог си, тай-пан, ако мога така да се изразя. Мисля, че това е чудесно. Много се радвам. Да, радостен съм. Честна дума. По-рано те ненавиждах, както знаеш. Край на това. Още смятам, че решението ми в битката при Чуенпи бе правилно, но сега разбирам, че този твърдоглав негодник и глупак Лонгстаф беше прав, когато каза, че ако аз бях на твое място, а ти на моето, щяхме да си останем същите.

— За какво упрекваш Лонгстаф?

Лицето на Глесинг помръкна.

— Този глупак имаше нахалството

да се меси в морските работи! Той „предложи“ на адмирала да ме изпрати у дома! Благодаря на Бога, адмиралът бе истински военачалник и негодникът бе уволнен! И понеже говорим за глупаци, сигурен съм, че си чел снощния вестник. Това глупаво копеле Кънингтън! Как смее той да казва, че Хонконг бил една забравена от Бога скала с няколко къщи на нея! Пълна глупост! Най-доброто пристанище на земята! Как смее да казва, че ние нищо не знаем за морето?

Струан си спомни първия ден. „Боже мой, наистина ли това бе само преди шест месеца!“ И разбра, че е бил прав. „Глесинг може да не успее с Хонконг, но аз бих се борил до смърт да защитавам неговата позиция.“

— Може би новоназначеният Уолън ще се съгласи с Кънингтън.

— Не, ако аз се намеся в тази история. Или адмиралът. Той едва не припадна, когато прочете статията. Позови се на разума. Погледни флотата. Тя е така добре, както в пристанището на Портсмут. Къде, по дяволите, бихме отишли в ден като днешния без Хонконг? Боже милостиви! Бих бил ужасен, ако бях на котва в Макао. Трябва да имаме Хонконг! Това е! Даже този идиот, генералът, погледна изведнъж и се съгласи напълно.

И той, за голямо удоволствие на Струан, продължи с проклятия по адрес на Кънингтън и Лонгстаф.

Вратата се отвори, вятърът раздвижи картите. Влязоха Кълъм и Тес в много добро настроение въпреки лошото време.

— О, здравей, тай-пан — каза Кълъм. — Може ли да пием малко чай, приятелю? — обърна се той към Глесинг. — Ние се помолихме за тебе!

— Благодаря. — Глесинг посочи към чайника на печката. — Налейте си.

Тес се поклони на Струан и съблече мокрото си палто.

— Добро утро, тай-пан.

— Ти си прекрасна днес, мисис Струан — отбеляза той.

Тя се изчерви и отиде да налее чай.

— Вие двамата изглеждате щастливи — каза Струан.

— Да, щастливи сме — отговори Кълъм. — Благодарихме на Бога. Помолихме се също да промени вятъра.

— Няма ли да промениш решението си, моето момче? Да се върнеш в резиденцията?

— Не, благодаря. Тук сме много добре.

Струан забеляза малка сребърна кутийка с брилянти, която бе прикачена към верижката на часовника на Кълъм.

— Какво е това, Кълъм?

— Подарък от Тес.

Малката кутийка сега съдържаше двадесетте суверена на Брок. Кълъм пак се почувства виновен, че досега нищо не е казал на Тес за значението им. Той ги сложи в кутийката, след като с Тес напуснаха „Уайт уич“ и слязоха на брега последния път. Те му напомняха за Тайлър Брок, за това, че Брок постъпи несправедливо, като не му даде възможност да обясни нещата от своя гледна точка.

— Това е от баба ми. Не е подходящ сватбен подарък — каза Тес на Струан. — Но без никаква зестра бедняците не могат да избират.