Тай-пан

Клавел Джеймс

— Ще помисля за това.

— Благодаря ви, сър. — Боцманът докосна перчем и стремително се отдалечи.

— Роб, какво щеше да направиш, ако беше тай-пан?

— Завербуваните моряци са винаги опасни и никога не трябва да им се има доверие — отвърна незабавно Роб. — Така че никога не бих го откупил. И сега бих наблюдавал Макей. Може би Макей сега е човек на Брок и ще му каже. Бих подложил Макей на изпитание. Бих използвал посредници — може би Макей като част от изпитанието, и някой враг на Макей — ще следя Рамзи и никога няма да повярвам

в сведенията му.

— Ти ми каза какво ще направя аз — каза Струан с искрица смях. Попитах какво ще направиш ти.

— Аз не съм тай-пан, така че това не е моя работа. Ако бях, със сигурност нямаше да ти кажа. Или можеше да ти кажа и после да направя точно обратното. За да те изпитам — Роб се радваше, че от на време можеше да мрази брат си. Това правеше обичта му по-силна.

— Защо се страхуваш, Роб?

— Ще ти кажа след години. — Роб тръгна след боцмана.

Известно време Струан размишляваше за брат си и за бъдещето на „Ноубъл хаус“. После взе една бутилка бренди и тръгна по издадените скали към долината.

Редиците на търговците отъняваха и някои вече си тръгваха с големите си лодки. Други още ядяха и пиеха и изблици смях насърчаваха неколцина, които бяха подхванали пиянско хоро.

— Сър!

Струан спря и се вгледа в младия пехотинец.

— Да?

— Нуждая се от помощта ви, сър. Отчаяно — каза Нордън със странен поглед. Лицето му бе посивяло.

— Каква помощ? — Струан смътно осъзнаваше байонета на пехотинеца отстрани.

— Имам сифилис — женската болест. Вие можете да ми помогнете. Дайте ми лек, сър. Каквото и да е то. Всичко ще направя.

— Аз не съм лекар, момко — каза Струан и усети, че космите поврата му настръхват. — Ти не трябва ли да бъдеш на кораба си?

— И вие сте били болен, сър. Но имате лекарство. Единственото, което искам, е лекарството. Всичко ще направя. — Гласът на Нордън бе грак, устните му бяха опръскани с пяна.

— Никога не съм го имал, момко. — Струан забеляза, че полицейският офицер се отправя към тях, като викаше нещо, което звучеше като име. — По-добре се върни на кораба си, момко. Там те очакват.

— Лекарството. Кажете ми как. Ще ви дам спестяванията си, сър. Нордън измъкна омазнен парцал, завързан на възел, и гордо го протегна. Пот се стичаше от лицето му. — Аз съм пестелив и тук има, трябва да има цели пет шилинга и четири пенса, сър, и това е всичко което имам на тоя свят, сър, а още и заплатата ми, сър, двадесет шилинга на месец, можете да ги вземете. Ще ви ги дам всички сър, кълна се в благословения Исус, сър!

— Никога не съм имал женската болест, момко. Никога — каза отново Струан, а сърцето му се късаше от спомена за детството когато богатството се състоеше от пенита, шилинги и половин шилинги, а не от слитъци сребро в десетки хиляди таели. Той отново изживяваше незабравимия ужас на цялата си младост — на безпаричието, безнадеждността, на глада и студа, без покрив над главата, на издутите къркорещи стомахчета на децата. Мили, сладки Боже, бих могъл

да забравя собствения си глад, но никога децата, никога техния плач сред режещия вятър на уличните канавки.

— Готов съм на всичко, сър, на всичко. Ето. Мога да платя. Него искам без пари. Заповядайте, сър.

Полицейският офицер бързо се приближаваше по брега.

— Нордън! — извика гневно той. — Ще получиш петдесет камшика за нарушение на устава, дявол го взел!

— Името ви Нордън ли е?

— Да, сър. Бърт Нордън. Моля ви. Искам само лекарството. Помогнете ми, сър. Ето. Вземете парите. Всичките са ваши, а ще ви дами още. В името на Исус Христос, помогнете ми!

— Нордън! — Полицейският офицер викаше от около стотина ярда, почервенял от гняв. — Дяволите те взели, ела тук, проклето копеле!

— Моля ви, сър — каза Нордън с растящо отчаяние. — Чух, че езичниците ви излекували. Вие сте купили лека от тях!

— Значи си чул лъжа. Не знам за никакво китайско лекарство. Няма лек. Никакъв. По-добре се върни на кораба си.

— Разбира се, че има лек! — изкрещя Нордън. Той рязко измъкна байонета си. — И ти ще ми кажеш откъде да го взема или ще ти прережа проклетото гърло!

Полицейският офицер се впусна в бяг, ужасен.

— Нордън!

Няколко души на брега се извърнаха стреснати: Купър, Хорацио и още един. Те започнаха да тичат към тях.

Тогава мозъкът на Нордън превъртя и като мънкаше нещо нечленоразделно и се обливаше в пяна, той се нахвърли върху Струан и злобно замахна към него, но Струан направи крачка встрани изчака без страх, защото знаеше, че може да убие Нордън когато поиска.

На Нордън му се струваше, че е заобиколен от гигантски дяволи, всичките с едно и също лице, но той не можеше да докосне нит един от тях. Той почувства как въздухът експлодира в дробовете му брегът се разби в лицето му и той се разтвори в безболезнена агония. После настъпи мрак.

Полицейският офицер се изтърколи от гърба на Нордън и отново замахна с юмрук. Той сграбчи Нордън и го разтърси като парцалена кукла, после отново го захвърли.

— Какво, по дяволите, му стана? — попита той, като се надигаше. Лицето му беше станало на петна от ярост. — Добре ли сте, мистър Струан?

— Да.

Дотичаха Купър, Хорацио и още няколко от търговците.

— Какво става?

Струан внимателно преобърна Нордън с крак.

— Горкият глупак е пипнал женската болест.

— Исусе! — възкликна полицейският офицер. Повдигаше му се.

— По-добре се дръж настрана от него, тай-пан — каза Купър. — Ако вдъхнеш от секретите му, можеш да се заразиш.

— Клетият глупак мислеше, че съм бил болен и съм се излекувал. Честен кръст, ако знаех някакъв лек за това, щях да съм най-богатият човек на земята.

— Ще сложа негодника във вериги, мистър Струан — каза полицейският офицер. — Капитан Глесинг ще го накара да мечтае да не беше се раждал.

— По-добре донеси лопата — каза Струан. — Мъртъв е.