Тай-пан

Клавел Джеймс

— Тук има четиридесет лака пара.

Един лак приблизително се равняваше на двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Четиридесет лака образуваха милион лири. Очите на Джин-куа още повече се присвиха.

— Аз дам тебе назаем. Твърдо. Много скъп. Искаш? Джин-куа може даде.

Струан се опита да скрие колко е шокиран. Знаеше, че всеки заем е свързан с нелеки условия. Знаеше, че Джин-куа трябва да е заложил живота си, душата си, дома си и бъдещето си, както и това на синовете и приятелите си,

за да събере тайно толкова сребро.

Сребърните слитъци е трябвало да бъдат пазени в тайна, иначе Хопо щеше да ги присвои, а Джин-куа просто щеше да изчезне. Ако до ушите на пиратите и бандитите, които изобилстваха в и около Кантон, достигнеше вестта за дори една стотна част от такова съкровище подръка, Джин-куа щеше да бъде отписан.

— Много лак пара — каза Струан. — Услугата изисква услуга.

— Таз година купиш два пъти повече чай на цена от минала година. Може?

— Може.

— Таз година продадеш два пъти повече опиум от минала година на предишна цена. Може?

— Може. — Струан трябваше да плати по-висока от пазарната цена за чая и да продаде опиума на по-ниска от сегашната пазарна цена, но пак щеше да реализира огромна печалба. Ако останалите условия се окажеха приемливи, напомни си той. В края на краищата може би не всичко бе свършено. Ако Джин-куа не искаше мандарин.

Струан отправи мълчалива молитва мандаринът да не бъде част от сделката. Но знаеше, че ако на Хонконг нямаше мандарин, нямаше да може да има и Ко-хонг. А ако нямаше Ко-хонг и монопол, Джин-куа и останалите търговци щяха да останат вън от бизнеса. Те също трябваше да имат система.

— Купува само от Джин-куа или син на Джин-куа за десет години. Може?

Велики боже, помисли си Струан, ако му предоставя монопол върху компанията, ще може да ни изстисква, както си иска.

— Може, ако цена на чай, коприна също, като други Ко-хонг.

— За двайсет години.

— Добави пет процента. Може.

— Осем.

— Пет.

— Седем.

— Не може. Няма печалба. Много висок процент — каза Струан.

— Айейа, много голяма печалба. Седем!

— Десет години — шест процента, десет години — пет процента.

— Айейа — отзова се разгорещено Джин-куа. — Лошо, много лошо. — Той размаха крехка ръка по посока на сандъците. — Много скъп! Голяма лихва. Много голяма. Десет години шест, десет години пет, прибави още десет години по пет.

Струан се запита дали гневът бе истински или престорен.

— Я си представи — няма Джин-куа, няма син на Джин-куа?

— Много син — много син на синове. Може?

— Още десет години при четири процента.

— Пет.

— Четири.

— Лошо, лошо. Много висок лихва, много. Пет.

Струан се опитваше да не гледа към среброто, но усещаше как то го обгражда.

Не ставай глупак. Вземи го. Съгласи се с всичко. Спасен си, момко. Имаш всичко.

— Мандарин Тай-сен казал един мандарин на Хонконг — внезапно каза Джин-куа. — Ти защо казал не?

— Джин-куа не обича мандарин, айейа? Защо тогава аз иска мандарин, айейа? — повтори Струан. Стомахът му се бе свил.

— Четиридесет лак пара, един мандарин. Може?

— Не може.

— Даже много лесно. Ти защо казва не може? Може.

— Не може. — Струан дори не мигна. — Мандарин не може.

— Четирийсет лак пара. Един мандарин. Евтино.

— И четиридесет пъти по четиридесет лака да бяха, пак не може. Само през трупа ми. — Струан реши да приключи пазарлъка. — Край — каза дрезгаво. — В името на предците стига! — Той стана и се запъти към вратата.

— Защо да тръгва? — запита Джин-куа.

— Няма мандарин — няма пара. Защо само да приказваме? Айейа?

За изумление на Струан, Джин-куа се закиска и каза:

— Тай-сен иска мандарин. Джин-куа не заема пара на Тай-сен. Джин-куа дава пара на Джин-куа. Добави още десет години по пет процента. Може?

— Може. — Струан отново седна. Главата му се въртеше.

— Пет лака пара купи на Джин-куа земя на Хонконг. Може?

„Защо? — безпомощно се запита Струан. Ако Джин-куа ми даде парите, би трябвало да знае, че с Ко-хонга е свършено. Защо му трябва да се разорява сам? Защо му е да купува земя на Хонконг?“

— Може? — отново попита Джин-куа.

— Може.

— Разбрахме се за пет лака пара. — Джин-куа отвори малка кутия от тиково дърво и извади оттам два печата. Те бяха малки, четвъртити, направени от слонова кост и дълги около два инча. Старецът ловко ги хвана едновременно и притисна краищата им, които бяха тънко резбовани, към мастило за печати и ги притисна към лист хартия. Джин-куа подаде единия на Струан, а другия върна в кутийката.

— Кой донесе тоя тук знак, дадеш земя и пари, пет лака, сави?

— Сави.

— Догодина ще пратя син на Хонконг. Ти пък пратиш твой син учи в Лондон. Може?

— Може.

— Твой син, Гордън Чен. Добър син. Или не?

— Добър. Чен Шенг го хвали.

Очевидно от Струан се очакваше да направи нещо с Гордън Чен. Но защо и как Гордън се бе вместил в комбинациите на Джин-куа?

— Мисля, че мога да предложа на Гордън по-важна работа.

— Че защо по-важна работа? — каза презрително Джин-куа. — По-добре му заеми един лак пари.

— При каква лихва?

— Половината печалба.

Печалба от какво? Струан чувстваше, че Джин-куа си играе с него като котка с мишка. Но ти не си му в ноктите, момко, искаше му се да извика. Ще получиш среброто без мандарин.