Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
Ник и Мици показват значките си на униформените полицаи, охраняващи района, обуват калцуни и отиват при съдебния патолог Ейми Чан – потомствена лекарка с китайски произход и мозък, по-голям от държавния дефицит.
– Здрасти, докторе – поздравява я безгрижно Мици. – Някакъв шанс дамата да е починала от естествена смърт? Довечера съм на мач.
Патоложката не ги удостоява с поглед. Добре познава Мици и Ник. Прекалено добре.
– Няма такъв шанс. Освен ако не приемем за нормално да влезеш да се къпеш облечена, след като току-що са ти извадили два зъба,
– Леле, тоя зъболекар ще да е бил много некадърен – измърморва Ник, като се надвесва над трупа.
– Обама ще има да отговаря за много поразии – приближава се и Мици. – Не трябваше да се бърка в здравното осигуряване.
– Все пак очисти Бин Ладен. Можем да го смятаме като смекчаващо вината обстоятелство.
Ейми ги поглежда и поклаща глава с престорено неодобрение:
– Шегаджии! Нямате ли грам уважение към това, което се случва тук?
Ник я поглежда в очите. Между тях прехвърча искра. Мъничка, но все пак я има.
– Тонове уважение – отговаря той. – Просто много добре го прикриваме. Черният хумор е единственият начин да предпазим крехката си психика.
Ейми го поглежда игриво, като се опитва да изглежда строга:
– Бих го нарекла по-скоро мръсно подсъзнание.
Лейтенант Фалън минава покрай един криминалист, пресяващ пясъка, търсейки нещо, което може да е изпаднало от трупа. Заобикаля тялото, като го оглежда от различни ъгли, сякаш е произведение на съвременното изкуство, чийто смисъл все още не може да разгадае.
– Някакви лични документи?
– Не – отговаря Ейми. – Нали не очакваше, че ще имате такъв късмет?
– Трябваше да попитам. – Мици продължава да обикаля, вече по-бавно. Навежда се да разгледа крайниците на жертвата. – Имаш ли представа колко време е била във водата?
Ейми отново я поглежда:
– Стига, Мици, знаеш, че трябва да измеря телесната температура и да проверя данните за приливите. Твърде рано е, за да получиш учтив отговор.
– Само питах.
Ейми напъхва термометър през очната кухина в мозъка. Това ще покаже приблизителния час на смъртта с точност до три часа. Поглежда плискащите се вълни наблизо. След като се консултира със специалист по приливите и отливите, ще получи по-добра представа кога може да е издъхнала жертвата. Изважда ножичка, изрязва ноктите на трупа и ги прибира в пликче.
Мици все още виси над нея и тя от неудобство се опитва да каже нещо по-конкретно:
– Със сигурност е престояла няколко часа във водата, но по-малко от денонощие. За момента само това мога да кажа.
Изправя се, изтръсква се от пясъка и дава знак на двама санитари, които чакат отстрани с голям чувал от материя, която пропуска водата, но задържа твърдите частици.
– Хайде, момчета, опаковайте.
– Какъв изверг би направил такова нещо? – измърморва Ник, като оглежда разкъсаната обезобразена плът.
– Тук няма кой знае каква загадка – отбелязва Ейми, като сваля лилавите си гумени ръкавици и затваря металното куфарче. – Някой от особено опасните изверги, нали се сещаш – от типа, който го е правил и преди и няма да спре дотук.
3.
ПО
ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС
Закусвалнята в мола е отворена за всеки. Клиенти на магазините и служители от близките учреждения се блъскат като говеда на корито за водопой. Стресирани сервитьори крещят поръчки в задушното помещение и блъскат по номерираните копчета на касовите апарати.
Младеж на около двайсет и пет, с маслинов тен, тъмна коса и още по-тъмни очи търпеливо чака в суматохата. Остров на спокойствието сред буйната река на нечовешката грубост. Безучастно изчаква реда си, взема купичка японска супа мисо, кутия суши и кафе, плаща. С тази диета поддържа тялото си хилаво – стройно, ако предпочитате това по-любезно описание – твърде дребно и слабо за жените, предпочитащи яки, широкоплещести мъжаги. Затова във фабриката, в която работи, го наричат „Чироза“.
– Дайте да ви помогна.
Той бързо премества няколко стола и маси, за да разчисти пътя на възрастен мъж и жена му, в инвалидна количка, всред човешката джунгла до подходящо място, където да оставят подносите си.
– Много сте внимателен – кимва за благодарност старецът, след като сяда.
– Няма проблем, за мен е удоволствие.
Младежът взема таблата си и сяда на маса, няколко метра по-встрани. Усмихва се на възрастната двойка, докато сипва соев сос в лютата паста уасаби, разбърква с клечките и потапя в сместа парченце риба тон. Отново насочва вниманието си към потока от хора наоколо. Те го очароват. Всички до един. Дори малчуганите са му интересни. Малки човешки същества, неподозиращи какво им готви бъдещето или каква роля ще изиграят в живота на стотици хора.
Една учителка води върволица чуждестранни ученици – китайчета, доколкото той може да прецени – в колона по две; малки херувимчета, хванати за ръце. Носят еднакви оранжеви престилки и шапчици; приличат на кукли, току-що излезли от поточната линия. Младежът си спомня, че някъде бе видял един плакат, според който в Китай има толкова хора, изучаващи английски, колкото са хората в самата Англия. Светът се променя, той – също.
Погледът му спира върху официално облечена блондинка в зряла възраст, която трескаво се опитва да намери звънящия си телефон в черна кожена чантичка. Пантера, минала най-добрите си години. Елегантното облекло и добрата диета не могат да скрият пораженията от възрастта и калифорнийския климат върху косата и кожата . Тя бързо открива айфона си, но не изглежда доволна. Явно обаждането не е от съпруг или любовник. По-скоро е отчаян зов от някой колега – вик за помощ от службата, откъдето току-що е излязла.
Младежът се усмихва, когато минава покрай него. Вижда нещо познато в очите . След малко се досеща какво и щраква с пръсти. Жената му напомня на онази от снощи.
Онази, която уби.
4.
Катафалката на патолозите – бял микробус додж с тъмни стъкла – безшумно оставя коловози в чистия пясък, докато се отдалечава с печалния си товар. Тълпи любопитни плажуващи се връщат като зомбита към кърпите и шезлонгите си, сякаш нищо не се е случило. Животът продължава – дори след смъртта.