Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Кой ти каза да подаваш молба до адвокатската колегия от мое име?
— Откъде разбра?
— За сенилен стар крекер* ли ме смяташ? — пак провлече накрая.
[* Бедняк от бялата раса в Южните щати. — Б.пр.]
— Евреите не могат да бъдат крекери, освен ако не ядат само маца*.
[* Евр. храна, неквасено хлебче, наричат го Хляба на свободата. — Б.пр.]
— Може да съм обикновен провинциален юрист, но знам кога ми забиват секирата.
— Може съдебните заседатели да са си падали по твоите еврейски номера на мускусен плъх в
— Не сменяй темата. Имам приятели в Талахаси и ми казаха, че си вреш носа в моите работи.
— Добре, подадох документи да ти върнат правата.
— Не ги искам.
— Можем да работим заедно.
— Тук си ми е добре.
— Знаеш ли какво ще пише отгоре на некролога ти. „Опозорен бивш съдия гушва букета“.
— И какво от това? Мене няма да ме има, за да го прочета.
— Ама аз ще съм там.
— Значи трябва да го направя заради теб? Защо просто не си адвокатстваш с красивата си госпожица и не ме оставиш на мира?
— Виктория иска да се разделим, ще практикува сама.
По дяволите! Стив нямаше намерение да му го казва. Но щом като вече го направи, можеше да предизвика известна доза съчувствие.
— Ще й е много по-добре без теб — изстреля в отговор Хърбърт. — Ако не внимаваш, ще те изрита и от леглото си.
— Ако от „Хералд“ ме интервюират по повод на некролога ти, ще кажа как винаги си ме поддържал.
— Я, не се лигави. Спомням си как онези кубинчета те бяха смазали от бой в девети клас.
— А помниш ли как се върнах с бейзболната бухалка? Как счупих няколко ребра?
Хърбърт пресуши мохитото си.
— Спомням си, че ходих да видя Роки Померанс в полицейския участък и да ти платя гаранцията. И казваш, че не съм те подкрепял?
Подкрепата на баща му, спомни си Стив, беше поделена поравно между вяло безразличие и саркастична критика. Като дете беше превърнал в идол грабващия заглавията по първа страница адвокат, уважавания съдия. Част от собствената му психология, знаеше го добре, беше детският страх, че никога няма да може да се равни със стандартите, които Хърбърт Т. Соломон беше поставил. После, когато баща му беше въвлечен от мръсен адвокат в скандал за злоупотреби, всичко се разпадна. Сега Стив не можеше да разбере защо баща му не разрешаваше да го залепи отново.
— Няма да се откажа от делото, така че по-добре ме изслушай. Имам страхотен план за атака.
— Не ми се слуша.
— Отписан си от колегията, но никога не си обвиняван или лишаван от адвокатски права.
— Е, и какво?
— Все още минаваш теста за морал.
— Остави го, сине.
— Мога да го спечеля, тате.
— Кучетата спят, синко. Не ги разлайвай.
— Какво искаш да кажеш? Взимал ли си подкупи, за да регулираш собственост?
— Майната ти! Много добре знаеш, че не съм.
— Тогава е трябвало да се защитиш. Да си наемеш адвокат. Господи! Татко, ако си невинен…
— Невинен до доказване на
— Ще призова Пинки Любер, ще го накарам да се откаже от обвиненията си.
— Синко, не ти стиска достатъчно задника, за да се захващаш с Пинки.
— Този дребен старчок? Той е… той е…
Стив се опита да измисли някакво южняшко определение, за да не остане по-назад от баща си. Как точно да опишеш Пинки Любер, бивш адвокат и бивш затворник, мазникът, който натопи баща му?
По-мек от бучка масло?
По-мазен от мазна поничка?
По-тлъст от тлъста пържола?
От това, че не беше вечерял, всичките му метафори бяха свързани с храна. Стив заключи:
— Пинки е нищо. Абсолютно нищо.
— Не се лъжи по външния вид. Пинки винаги е имал опасни приятели, дори и като прокурор. Мръсни ченгета, гангстери, детективи. Вероятно е имал и нови запознанства в затвора.
— От това ли те е страх, татко? Пинки да не те подгони?
— Едно никога няма да научиш, синко. Почнеш ли да обръщаш камъни, по-добре очаквай змии, а не цветя.
Мечта на име Океания
6
Беше малко след осем вечерта, но влагата вече висеше във въздуха, като мокри чаршафи на простора. Над главите им облаците бяха пухкавобели с толкова сиво, колкото да предупредят за следобедния дъжд. Виктория, Стив и Боби се разхождаха из обраслия с шубраци плаж на Пайрътс Коув, докато чакаха самолета на Хал Грифин да дойде и да ги отведе до Парадайз Кий, където ги чакаше Джуниър.
Костенурка колкото капак на боклукчийска кофа се плъзна по пясъка към водата и отплава навътре. На Виктория й се искаше да бяха имали време за едно сутрешно къпане. За предпочитане без мераци на Стив за подводно плющене. И най-добре без катастрофирали яхти и омари с банкноти по тях.
Боби и Стив мятаха камъчета в плитката вода, надпреварвайки се кой ще направи повече жабки, загубилият щеше да обели мангото за следобедното им фрапе. Въпреки безбройните си недостатъци, както служебни, така и лични, Стив беше страхотен втори баща. Ако Виктория държеше сметка на плюсовете и минусите на приятеля си — коя жена не го правеше? — грижата на Стив към Боби щеше да бъде най-хубавото му качество. Веднъж, докато си пиеше шардонето, беше написала върху листата на подложката си разни неща относно възможността да прекара живота си със Стив.
1. Страхотни родителски умения.
2. Кара ме да се смея.
3. Кара ме да свършвам.
Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.
Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.
— Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?
— Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.
— Ами главоболието ти?
— Все едно разбиват скала с бормашина.