Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Не — отвърна Виктория.
— Всичко — каза Стив, — без салсата от манго.
— Чичо Стив лъже — намеси се Боби.
— Знам — рече Раск. — Чичо ти лъже дори когато е по-добре да каже истината. — Обърна на следващата страница на бележника. — След вечеря Стъбс е изпил две бири в „Хогс Брет“, после е прекарал няколко часа при Дебелата Мери в Уайтхед.
— Дебелата Мери? — попита Виктория.
— Стриптийз бар — отвърна Стив. И побърза да добави: — Поне така са ми, казвали.
Раск прибра бележника обратно в джоба си.
— Добре, че
— Ловил е риба — каза Стив.
— Проучвал е — каза Виктория.
— Не знаят — каза Боби.
— Виждам — отвърна Раск. — Господин Грифин ще даде ли показания.
— Не — каза Виктория.
— Да — каза Стив. — По-късно.
— Ами полиграф? — попита Раск.
— При подходящи условия — отвърна Стив.
— При никакви условия — каза Виктория.
Раск се почеса по бакенбардите.
— Нарочно ли го правите, за да се отървете от добросъвестните пазители на закона като мен?
— Да — каза Стив.
— Не — каза Виктория.
Воят на витлата се усили. Хидропланът се канеше да цопне във водата с нос, насочен право към брега.
— Нещо друго, шерифе? — попита Виктория.
Раск демонстративно свали слънчевите си очила, духна на стъклата и ги избърса с края на ризата си.
— Добре, че ме подсети, бях забравил нещо.
— Знаех си — каза Стив.
Изчакаха няколко секунди, докато Раск си сложи отново очилата. Хидропланът се спусна върху водата с „пляс“ и продължи към брега. Върху резервоара имаше синьо лого с надиплени вълни и надпис „Океания“.
— Стъбс си е оставил багажа в стаята в „Пайър Хаус“. Куфар с най-необходимото. Лаптоп, правителствени документи, хапчета за киселини в стомаха. Плюс четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти. Какво според вас ще прави един обществен служител с толкова много пари?
— Ще дава големи бакшиши при Дебелата Мери? — предположи Стив.
Хидропланът се плъзна на плажа и пилотът махна през отвореното стъкло на прозореца.
— Трябва да вървим, Уилис — каза Стив, опитвайки се да надвика шума.
— А, за малко да забравя. Още нещо. Паметта ми изневерява…
— Хайде, Уилис — отвърна Стив. — Откажи се.
Раск поклати тъжно глава, наслаждавайки се мига.
— Стъбс почина тази сутрин.
— Мамка му!
— Да, Стиви. Знаех си, че новината ще те съсипе. И вашия човек Грифин го чака обвинение в убийство.
Право напред
8
Светът беше само син и зелен. Наситената синева на небето, непрекъснато променящите се тюркоазени отблясъци на водата, светлозелените нюанси на безкрайния наниз от покритите с гори острови, разперени като изумрудена огърлица в благоуханието на морето.
По всичко си личеше, че само Боби се наслаждава на гледката от затъмнените прозорци на хидроплана. Стив драскаше цифри в бележника си, опитвайки се да измисли колко могат да поискат за дело за убийство, а Виктория за пореден път
— Четирийсет хиляди в брой? — каза Грифин. — Откъде Стъбс има толкова пари, Принцесо?
— Надявам се, че ти ще ми кажеш.
— Това, че е умрял, е лошо. Но парите допълнително влошават нещата. Ще кажат, че съм се опитал да подкупя копелето.
— Да направи какво? — Помисли си, че явно чичо Гриф съжаляваше повече за себе си.
— Не че Стъбс не подмяташе намеци. Като ми видя къщата, каза нещо от сорта, че си бил сбъркал професията. Повтори го и когато се качи на яхтата: „Вие, строителите, сте по-богати от Крез.“ Боже, Принцесо, точно като нас двамата с Нелсън.
Споменаването на името на баща й я сепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Небостъргачите на брега при Броуард. Някакъв доносник ни наклепа, че сме подкупвали служителите от кадастъра, но не беше вярно. Наш конкурент платил на копелето да излъже. Това е едно от нещата, което извади Нелсън от релси.
— А другите какви бяха, чичо Гриф?
— О, боже, Принцесо! Не съм психиатър, а и беше толкова отдавна.
Чу глас от другата страна на линията и Грифин й каза, че лекарят трябвало да го прегледа.
След като затвори телефона, Стив каза:
— Чакай да позная. Съвестта на чичо Гриф е изревала и той си призна.
— Направи ми една услуга, Стив. Когато се срещнем с Джуниър, забрави за сарказма.
— Защо? Няма ли да го разбере?
Хидропланът се носеше ниско над кристалната вода, двигателите бръмчаха приспивно. Никой не беше проговорил в продължение на трийсет минути — тоест беше минал половин час, откакто Виктория напомни на Стив, че тя е първи адвокат по делото, — когато Боби извика:
— Делфини!
— Да, твоите приятели — отвърна ентусиазирано Стив.
Почуди се дали бяха по двойки. И дали женската се оплакваше: „Следващия път аз казвам кога да скочим.“ Мъжкият смущаваше ли се, когато тя му кажеше, че й е омръзнало да се държи с нея като с някой от морските си костури?
— Красиви са — каза Виктория.
— Tursiops Truncatus, или бутилконос делфин — каза Боби.
Детето познаваше делфините. Беше ги изучавало и беше разказало на Стив, че преди петдесет милиона години видрите се върнали в морето, където — се превърнали в сребристосиви създания, които могат да плуват с трийсет възела и да бъдат обучени от флотата да обезвреждат подводни мини. Почти цяла година Боби редовно посещаваше делфинариума в Кий Ларго. Първият ден се страхуваше от делфините. Разбира се, тогава се страхуваше и от хората. Момчето имаше всички симптоми на малтретирано дете: кошмари, гневни изблици, хранителни смущения. Но влезеше ли веднъж във водата, делфините явно го успокояваха, незабавно се приближаваха към него, изпращаха му ултразвукови вълни, които според думите на Боби го гъделичкали по цялото тяло, после го оставяха да ги язди или го подбутваха из водата с муцуните си.