Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

— Реших, че може да те боли гърбът.

Стив изръмжа нещо нечленоразделно.

Боби погледна нагоре към него.

— Обикновено с Виктория се гушкате заедно. Но снощи…

— Ти какво, да не си доктор Фил? — прекъсна го Стив и се оригна на пържени скариди.

— Скарахте ли се? — попита Боби.

— Много ясно, че не.

Боби се изправи, килна главата си на една страна и взе да изучава чичо си през дебелите стъкла на очилата.

— Защо възрастните винаги лъжете?

Виктория не искаше Боби да се разстройва. Непрекъснато питаше кога двамата ще се оженят. Тя още

не беше казала на Боби, че развалят фирмата. Снощи сигурно ги беше чул да се карат за това: кой ще води разпита днес. Стив настояваше, че тя ще се отнесе много меко с Джуниър. Един ден мина и вече искаше да се налага, нарушаваше споразумението им. Сдърпаха се и Стив — след като не стана неговата — изхвърча от лодката по боксерки и се метна във въжения хамак, опънат между две палми. На сутринта чешеше пъпките си от комари и почти не й говореше. Наистина ли си мислеше, че Боби няма да разбере, че са скарани?

— Не лъжа — отвърна Стив на момчето.

— Ти си адвокат — каза Боби. — Дори не усещаш кога лъжеш — момчето сниши глас и зловещо занарежда впечатлението си от своя чичо: — Между господин Соломон и истината има толкова общо, колкото между синия цвят и числото три. Понякога можете да видите цифрата три, изписана със синьо, и то когато най-малко го очаквате. Същото е и с господин Соломон. Ако каже истината, то е просто случайно съвпадение.

— Страхотно, Боби — каза Виктория. — Невероятен си.

— Да, супер — отвърна Стив без ентусиазъм. — Заключителната ми реч от процеса „Робин срещу Колодий“ дума по дума.

— Само замених името на Робин с твоето.

— Не разбирам само — продължи Стив — как може някой да помни всичко, което чуе, а да забравя да хвърли боклука.

— Стив, трябва да се разберем за Джуниър. — Виктория реши да отклони разговора от далечната връзка между Стив и истината. — На една и съща страница ли сме?

— Мразя този израз — отвърна Стив. — Обзалагам се, че си го научила в прокуратурата. „Същата страница“, „играч от отбора“, „разтегли плика“. Зарежи бюрократичните клишета.

— Извинявай, ако не съм чак толкова непокорна като Стив Соломон Секирата.

— Знаех си, че сте скарани — намеси се Боби.

— Изглаждаме някои професионални различия — успокои го Виктория.

— Тогава защо чичо Стив просто не го каже?

— Защото чичо ти мисли, че най-краткото разстояние между две точки е криволичещият път — Виктория се обърна към Стив. — Аз ще водя разпита на Джуниър. Ясно ли е?

— Кой е Джуниър? — попита Боби.

— Някакъв тип, на когото Виктория раздавала френски целувки, когато и двамата били с шини.

— Понякога, Стивън, си наистина жлъчен — каза тя. Използва цялото му име, за да му даде да разбере колко е ядосана. — И за протокола, никога не съм носила шина — ухили се пресилено, за да му покаже всичките си зъби.

— Джуниър Грифин е разглезено богаташко синче — продължи Стив. — „Ла Горе Кънтри Клъб“. Платинената карта „Американ Експрес“ на татко. Пансион.

Виктория се обърна към Боби, все едно Стив го няма.

— Джуниър Грифин беше най-готиното момче в гимназията в Пайнкрест.

— В гимназията учех заедно с кубинци.

_Мистър Мачо! Сякаш е служил с

батальона на Великолепните Копелдаци във флота._

— Гимназията на Маями Бийч — припомни му тя. — А не в Багдад.

— Трябваше да се бия за парите си за обяд.

— Когато Джуниър се смееше, на бузите му се появяваха трапчинки и една сладка малка вдлъбнатинка на брадичката — отвърна Виктория с гадна усмивка.

— Правят се с пластична операция — изстреля в отговор Стив.

Тя се обърна към Боби, но насочи думите си като копия към чичо му:

— Джуниър беше капитан на плувния отбор и крал на абитуриентския бал. Майка ми го наричаше „мъж мечта“.

Стив изхриптя, сякаш се задушаваше.

— Приличаше на Брад Пит — не спираше тя, — рус и як.

— Истинското име на Брад Пит е Уилям Брадли Пит — отвърна Боби. Стисна здраво очи и Виктория разбра, че съставя анаграма от името на актьора. След миг се ухили и извика: — Примат, и луд, и бял!

Още не можеше да разбере как го прави. Когато го попита, той й каза само, че буквите се носели из главата му и той ги дърпал от въздуха.

— Жребците от гимназията като Джуниър — не се даваше Стив — двайсет години по-късно се оказват плешиви и дебели загубеняци.

— Още не си ми отговорил. Ще се намесиш ли с Джуниър, както се намеси с чичо Гриф?

— Ти печелиш. Водиш, Вик. Топката е в теб.

— Добре. Трябва да сме в пълен синхрон. Ако делото се окаже криминално…

— О, криминално е.

— Откъде знаеш?

— Ами Уилис Раск няма да бие път дотук, за да ни пожелае „Лек път“ — Стив махна към черния път на двайсетина метра от морския бряг.

Една полицейска кола на Мънроу Каунти спря и шериф Уилис Раск слезе от нея и оправи колана си.

Законите на Соломон

3.

Пази се от шериф, който забравя да зареди пистолета си, но помни какво се пее в „Маргаритавил“.

Коломбо от Кийс

7

Шерифът им махна и се запъти към тях.

— Остави го на мен — каза Стив.

Виктория избухна.

— Ето пак започваш!

— Имай ми доверие, Вик. Познавам Раск отдавна. Здрасти, Уилис, как върви бизнесът с превишената скорост?

— Здрасти, Стив — извика в отговор Раск. — Още ли гониш линейките?

Ако не беше униформата, помисли си Стив, Уилис Раск спокойно можеше да бъде сбъркан с някой четирийсет и пет годишен конк*, който прекарва прекалено много време на слънце с прекалено много студени напитки. Беше дебел и имаше мустаци и дълги бакенбарди. Носеше прошарената си коса, вързана отзад на опашка. Краят на ризата му се подаваше от панталоните и слънчевите му очила „Окли“, провесени на верижка от малки раковинки, със сигурност бяха в нарушение с униформата. В единия закопчан джоб на ризата ясно личаха очертанията на метална кутийка. Освен ако не беше минал на ментови бонбонки, Раск явно продължаваше да дъвче тютюн. Изгорялото му лице обикновено беше застинало в насмешлива полуусмивка. Общото впечатление, което оставяше шерифът, не беше на лъснат с плюнка пазител на закона. Плюнки имаше. Но блясък — никакъв.