Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

Колата в насрещното платно надуваше клаксон и Стив изви веднага волана, но кадилакът продължаваше да поднася наляво и да стърже по асфалта. Докато се бореше с кормилото, Стив долавяше различни звуци.

Клаксона на колата, която се носеше към тях.

Стърженето на джантите на кадилака по настилката.

Собственото си дишане.

Овладя волана, но задницата поднесе наляво. Даде газ — ако удареше спирачки, колата щеше да се завърти — и се помъчи да изправи кормилото. Колата поднесе надясно и когато задницата

стигна до средата на шосето, отново се плъзнаха обратно в насрещното.

Следващите пет секунди бяха като на забавен каданс.

Връхлитащата кола зави в лявото платно и забърса кадилака отстрани.

Кадилакът се понесе със задницата напред към тротоара от лявата страна на моста и събори мантинелата.

Докато падаха към водата, Стив притискаше ръка към гърдите на Боби, за да го задържи на седалката. Кадилакът се превъртя наполовина и се приземи странично с плясък, който прозвуча изненадващо тихо.

— Добре съм! Добре съм! — чу се приглушеният глас на Боби, докато колата потъваше, фаровете проблясваха зловещо, жълтеникаво-зелени в тъмната вода.

— Браво, момчето ми! — Стив се опитваше да запази спокойствие. — Ще поплуваме малко.

Колата се понесе надолу, с предницата напред. Фаровете премигнаха и угаснаха. Кадилакът глухо се удари в дъното. Гръдният кош на Стив се заби във волана и главата му се удари в металната рамка на гюрука. Усети силна болка. Чу как водата нахлува. Краката му бяха мокри. Всичко беше черно, освен звездите, които се виеха в главата му.

— Боби?

Той се пресегна към седалката. Момчето го нямаше.

— Боби!

Водата нахлуваше през дупката в гюрука. По-студена, отколкото очакваше.

— Боби? Къде си? Боби!

Стив се забави със закопчалката на колана, но успя да се освободи. Оттласна се към пробития покрив, откъдето нахлуваше водата.

— Боби!

Прехвърли се на задната седалка, търсейки опипом момчето.

Нищо.

Спокойно. Мисли. Добре, Боби е навън. Това е добре. Как, по дяволите, се е измъкнал? Защото щом един може да го направи…

Стив се върна на предната седалка, опита се да отвори вратата. Тежеше цял тон.

Надигна се и ритна затворения прозорец, но в надигащата се вода силата не му стигна.

Протегна се към гюрука. Дупката в чергилото трябваше да е тук някъде. Подаде си едната ръка. Пролуката не беше достатъчно голяма за него. Но Боби, какъвто беше кожа и кости, сигурно бе успял да се провре. Дали беше ранен? Ами течението? Към брега ли щеше да го повлече или в открито море? Опита да разкъса гюрука с две ръце, но не се получи. Страхът го полази. Трябваше да открие Боби и да го изкара на брега.

Водата нахлуваше, въздушният джоб се свиваше. Нямаше избор вече. Стив си пое дъх и провря глава през дупката.

Раменете му се заклещиха.

Опита да се провре, но не успя.

Въртеше тялото си и се извиваше

с все сили. Здраво се беше заклещил. Все едно го бяха вързали в усмирителна риза.

Дробовете му горяха, отново се сети за Боби. Беше готов да сключи сделка.

_Добре, Господи, вземи мен. Спаси момчето._

Помисли за баща си. Разкая се.

_Татко, трябваше да бъда по-добър син._

Помисли и за Виктория и колко много я обичаше.

_Вик, от първия ден…_

Дробовете му се предадоха и той нагълта вода. Задави се и започна да се задушава. Когато гръдният му кош се изду и гърлото му се сгърчи, го осени друга мисъл. Ако имаше дробовете на Джуниър, можеше да поживее още няколко минути. Вбеси се, че трябва да умре с мисълта за кучия син, който щеше да утешава любимата му жена.

Сети се за въпроса на Боби? Кога за последен път беше казал на Виктория, че я обича?

_Такъв глупак съм._

_Е, поне предсмъртно мисля за теб._

Защо не беше казал на Виктория колко много я обича? Защо не й го беше повтарял всеки божи ден?

Орлов поглед

24

Виктория стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Пайър Хаус“ и пиеше коктейл „Гимлет“ с водка. Точно като еди-кой си. Кралицата пиеше „Гимлет“. Даже беше доста придирчива в това отношение.

— Винаги изцеждай пресни лимони. За да си получиш дозата витамин С заедно с водката.

Явно вършеше работа. Майка й никога не беше страдала от скорбут.

Наближаваше полунощ. Камионите на телевизиите си бяха отишли от паркинга, но щяха да се върнат. От залива духаше прохладен бриз и Виктория пиеше сама. Чудеше се къде ли беше отишла майка й. И чичо Гриф. Не беше виждала нито един от двамата след скандала в апартамента, секунди след като ги беше обвинила за Давид и Вирсавия* и им беше казала, че са виновни за смъртта на баща й.

[* Според библейската легенда цар Давид изпратил съпруга на любимата си Вирсавия на сигурна смърт в битка. — Б.пр.]

Виктория не беше напускала стаята оттогава, с изключение излизането на балкона, за да наблюдава как облаците танцуват по лицето на луната. Обади се на Джуниър и сподели с него подозренията си.

Беше шокиран и наранен и в споделената им мъка тя го почувства по-близък от всякога. Джуниър обеща, че ще говори с баща си и ще настоява да разбере истината.

Нямаше ли ирония във всичко това? Ако баща й не се беше самоубил, вероятно щеше да стане госпожа Виктория Грифин. Нали това искаха и четиримата родители. Тя също го искаше, поне като момиче. Така че, ако изневярата на майка й беше довела баща й до самоубийство, а то беше породило срам и вина, които бяха пратили чичо Гриф да обикаля света… ами не бяха ли виновни любовниците и за провала на предопределения брак? Ефектът на доминото на съдбата.