Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?
— Защо трябва да го правя?
— Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.
Пауъл се отпусна назад.
— Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?
— Не го е направила. Не е станало точно така.
Пауъл
— Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го _доказах_! Извън всякакво съмнение! — Овладя се, седна и продължи по-тихо: — Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!
На вратата се почука.
Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.
— Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?
— Всичко е наред, Арт — отвърна Пауъл монотонно. — Малък спор между професионалисти, това е всичко.
Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.
— Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?
— Е, и? За такова нещо не е ставало дума досега. Фримън си мълча.
— Не трябваше. Направи го по настояване на Дженифър, но тя не беше права да иска това от него. От нас. Мислеше, че така ще настрои съдебните заседатели срещу себе си. Че ще си помислят, че търси начин да се отърве. — Харди седна и разказа резюмето. — Бих искал да помислиш, дали не е било самоотбрана.
— Повдигни въпроса в съда и ще преценя. Аз не съм чудовище, Харди.
— Не мога да го повдигна. Току-що ти обясних защо.
— Не можеш? — Пауъл вдигна глава, вгледа се в тавана, прокара пръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-накрая възкликна: — Ще ме разплачеш.
— Не смятам да…
— Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уговориш да заобиколим закона, да го нарушим и според мен това е неетично, меко казано. Смятам разговора за приключен. — Пауъл стана, отиде до вратата и я отвори. — Ще се видим в съда. Не преди това.
Първото усещане на Харди беше, че има нужда от нещо за пиене. Стомахът му се бе свил на възел, дишаше учестено и неравномерно. Отправи се към бара на Лу, влезе, но изведнъж се отказа. Все още беше рано следобед и едно питие сега би сложило край на работата му за деня. Имаше нужда от всяка минута, с която разполагаше.
Седна на бюрото и се зае да обмисли възможностите.
Предложението на Лайтнър да призове свидетели на тормоза над Дженифър не беше лошо и би могло да предизвика известно съчувствие. Но се опасяваше, че в момента, в който тя схване накъде духа вятъра — а това
Какво щеше да прави следващия понеделник при това положение? Ако можеше да се съди по реакцията на Пауъл, Дженифър не бе спечелила на своя страна много симпатии. Дори не бе дала показания — още едно съмнително решение на Фримън. През цялото време не бе помръднала от мястото си, хладна и с безизразно лице, облечена не както се обличат обикновените хора.
Пристигна пликът, изпратен му от Дона Белоуз. Харди го отвори, доволен, че има повод да се отърве за малко от мрачните си мисли. Вътре намери писмо от Лари Уит до Дона Белоуз, писмо, придружаващо офертата за продажба на акции и самата оферта.
Скъпа Дона,
Бих желал да прегледаш приложената оферта. Както ще видиш, бордът на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ предлага на всички свои лекари възможността да купят акции от новата, самофинансираща се организация. Цената на всяка акция е пет цента, а и тонът на придружаващото писмо никак не е окуражаващ — по всичко личи, че подобна „инвестиция“ е смешна.
Защо тогава са си направили труда да разпратят офертата?
Притеснява ме фактът, че бордът на директорите дава срок от три седмици и я изпраща ден преди Коледа, когато хората са заети с други неща или са заминали извън града.
Давам си сметка, че при максималното количество акции, които има право да купи всеки, 368, рискът е незначителен — само 18,40 долара, но…
Харди престана да чете.
Лари Уит, човекът, който държи на всяка цена да контролира положението, иска от адвокат, на когото плаща двеста долара на час, да се занимава с финансов риск, равняващ се на 18,40!?
Стори му се, че е прочел погрешно, че не е видял добре десетичната точка. Погледа листа пак. Не беше сгрешил. 18,40.
Харди поклати глава, изправи се и се замисли. Какъв идиот трябва да е бил този Лари Уит… Реши да приключи за деня и слезе в заседателната зала, за да гледа мача. Може би този път неговият отбор щеше да победи?
Франи седеше, вдигнала крака на канапето, със затворена книга в ръка. Гледаше Харди и полагаше усилия да не задреме.
— Слушай, това е интересно.
Тя поклати глава.
— Винаги, когато го кажеш, се оказва, че не е.
Харди остави вестника.
— Някога не беше толкова скучна.
Франи повдигна вежди.
— Слушай, нека се разберем. Седнал си във всекидневната в една спокойна октомврийска вечер, без дори да опиташ чудесната вечеря, която съм направила, без да изпиеш и глътка вино с нея, а през последните десет минути се опитваш и да ми четеш на глас някаква оферта за акции, която не струва пет пари, а след това заявяваш, че аз съм скучната?
Той кимна.
— Да. Не е възможно да съм аз.
Франи спусна краката си на пода и потупа мястото до себе си.