Тринадесетият съдебен заседател

Лескроарт Джон

Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.

— Виждате ли, новият климат… — Той отново замлъкна по средата на изречението. — Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.

— Алчност?

— Не е почтено, не е както трябва. Може би това е само бизнес, но аз… работих в „Йерба Буена“ седем години и мислех, че…

— Какво се случи?

— Реорганизацията. Парите. — Сингх отпи глътка вода от чашата си. Без лед. — Не знаех, че ще стане така. Аз съм си виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели една организация,

трябва да се освободи от излишните тлъстини. Е, не смятах, че съм излишна тлъстина… бях полезен. Вършех някаква работа там. Сега вече разбирам.

Харди бе прочел циркулярната оферта няколко пъти и познаваше фактите — медицинският център „Йерба Буена“ трябваше да се превърне в печелившо, самофинансиращо се здравно заведение и трябваше да привлече капитал, за да може да е конкурентноспособно в привличането на пациенти. Но от друга страна, капиталът би дошъл, само ако се очакват печалби.

— Значи ви уволниха.

Сингх сви рамене.

— Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… — Заключението беше очевидно. — Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?

Харди се отпусна назад.

— Нямам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин Сингх. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбрали, че жена му беше призната за виновна от съда?

— Не, не съм. Не следя новините, откакто… жена му, казвате?

— Тя е моя клиентка. Има реална опасност да я осъдят на смърт и аз се опитвам да я спася.

— Аз съм против смъртното наказание. За мен то също е убийство, само че го извършва държавата.

— В такъв случай може би ще искате да ми помогнете.

— Стига да мога. Но, както вече казах, доктор Уит беше уважаван лекар.

Сервираха обяда. Сингх започна да се храни лакомо веднага, щом оставиха чинията пред него.

— Споменахте, че с доктор Уит сте имали някои разногласия около разходите.

— Вижте, бордът на директорите решаваше всичко, аз само изпълнявах решенията. Докторът го знаеше и не е имало конфликти на лична основа. Струва ми се, че искаше да упражнява по-голям контрол, да се чува гласът му. — Сингх престана да се храни за миг и се усмихна. — Понятие нямам какво би направил сега.

— Кога сега?

— Когато няма Али Сингх, с когото да спори. След продажбата.

— След като „Йерба Буена“ започна да се самофинансира?

— Не. — Сингх поклати глава. — Започна да се самофинансира миналата пролет. Имах предвид продажбата на акциите. Изкупуването им. Самият той не купи никакви акции… почти никой не купи. Но доктор Уит щеше да оспорва. Нямаше да остави нещата така.

Харди престана да се преструва, че се храни.

— Боя се, че не ви разбирам. Нали говорехме за това, че „Йерба Буена“ е започнала да се самофинансира?

— Да, така и стана. — Харди чакаше. — После… това е друго нещо… по-късно, това лято, центърът беше купен.

— Кой го купи?

Сингх приключи с кърито и бутна чинията си настрана.

— Хората, които ме уволниха. Застрахователната компания „Пакрим“.

Платиха четирийсет милиона в брой.

Харди също бутна чинията си.

— Четирийсет милиона.

— Когато трябваше да се плати таксата по пререгистрацията — продължи Сингх, — а тя се определя според стойността на предприятието, въпросната стойност беше малко повече от половин милион. Предложението за четирийсет милиона изненада всички. Никой не беше предполагал, че „Йерба Буена“ може да струва толкова.

Но някой все пак е предполагал, помисли си Харди. Няма предприятие, което за по-малко от шест месеца да поскъпне от половин на четирийсет милиона.

Така или иначе, циркулярната оферта описваше финансовото бъдеще на организацията с доста мрачни краски. Не се предвиждаше външна разпродажба на акции, не се очертаваха потенциални купувачи. Всичко това се посочваше в офертата. Членовете на колектива не бивало да очакват никакви главозамайващи печалби. Човек можеше да си помисли, че не си струва дори да губи време, за да купи петцентовите акции — те едва ли някога биха стрували повече от това.

Започна да се досеща.

— Ако бях член на „Йерба Буена“ щях да купя акции — продължи Сингх. — Малко от членовете купиха, но аз щях. И сега всичко щеше да е доста по-различно.

— А членовете, които купиха — попита Харди, — какво стана с тях?

Сингх знаеше цифрите.

— На лекарите, членове на „Йерба Буена“, предложиха четирийсет и девет процента. Това прави сто и четирийсет хиляди акции по пет цента едната. Количеството, което имаше право да купи всеки, зависеше от стажа в организацията, но не биваше да превишава триста шейсет и осем, тоест осемнайсет долара и четирийсет цента.

Харди помнеше цифрата. По-малко от двайсет долара.

— Все още ми е трудно да повярвам, че това стана… Знаете ли колко струва една петцентова акция сега?

— Бих могъл да изчисля.

— Не е нужно. — Сингх пак се усмихна. — Вече го направих. Сто четирийсет и два долара и осемдесет и шест цента. За акция.

Харди подсвирна.

— Петдесет и две хиляди, петстотин седемдесет и два долара и четирийсет и осем цента — добави Сингх.

— Какво е това?

— Сумата, с която разполага всеки, който е купил триста шейсет и осем акции за осемнайсет долара и четирийсет цента.

— Интересно, ако е вярно, но какво от това?

Фримън беше на своя територия. За разлика от скромния му апартамент, кабинетът му беше обзаведен пищно — огромен персийски килим покриваше тъмния паркет на пода, в зареденото барче се виждаха чаши от оловен кристал, на стените висяха скъпи картини, рафтовете, пълни с книги, две кожени канапета, кресла. На прозорците имаше завеси, а не щори. Огромното бюро беше от безупречно полиран махагон.

Шест часът. Харди се бе настанил в едно от креслата. След разговора с Али Сингх се бе опитал да се свърже отново с Дона Белоуз, но безуспешно. Беше оставил съобщение и за Джоди Пакмън от „Крейн и Крейн“. После отново прочете циркулярната оферта. След наученото от Али Сингх, тя не изглеждаше по-различно.