Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
*
Неделя сутрин, пържени яйца с бекон в тигана. Франи, по хавлия, чете вестника в осветената от слънцето кухня. Ребека и Винсънт се радват на рядкото удоволствие да се занимават един с друг — Ребека помага на мама да храни бебето, като успява да напъха в устата му цели двайсет процента от банановата каша.
Харди наблюдаваше всичко това с ъгълчето на окото си. Ценеше тези моменти от семейния живот и им се наслаждаваше истински. От другата стая се чуваше симфонична музика — поредното влияние на Фримън. Той стана,
Тя се обърна разсеяно и също го целуна. В този момент телефонът иззвъня — винаги ставаше така.
— Не вдигай — каза Харди. Стоеше до апарата и засега се справяше с изкушението успешно.
Но Франи вече бе станала.
— Сюзън е. Каза, че ще се обади. Може да е бременна. — Вдигна слушалката, намръщи се и каза: — Един момент. Сега ще се обади.
Изгледа я кръвнишки, но вече нямаше какво да направи.
Беше Флойд Рестофър.
— Имам добра новина и лоша новина. Лошата новина е, че съм отстранен от случая.
— Отстранен си от случая!? — Харди излезе със слушалката в коридорчето, за да чува по-добре. — Защо? Какво стана?
— Май е свързано с политиката. След като получих офертата в петък, поговорих с младия Крейн, Тод, сина на Симпсън. Попитах го дали има нещо против да поговоря с някои от съдружниците му и той каза, че не възразява. Не му обясних точно за какво става дума… само, че работим по нова версия. Попитах го дали баща му се е занимавал с „Йерба Буена“.
— И?
— Лично не е. Бил е Бакмън и неговите помощници.
— Добре.
— Поговорих с Бакмън. Стори ми се свестен човек. Искаше да помогне. — Харди също си спомняше разговора си с него. — Попитах го дали познава Уит. Каза ми, че е чувал името. После си спомни, че си му се обаждал и че той е забравил да те потърси, както бил обещал. Записа си, така че го очаквай. След това поговорихме за акциите и дали е възможно Симпсън да е бил замесен по някакъв начин. Бакмън не можеше да си го представи, аз нямах повече въпроси и всичко свърши. Останах с впечатлението, че името Уит не му говори нищо конкретно.
— Спомена ли пред него седемнайсетте милиона?
— Да. Според него цифрата била силно преувеличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си разпределили малко пари като премия, а и директорите си запазили правото да изкупят всички акции обратно, но това не било тайна за никого.
— Добре, а защо са те махнали от случая?
— Помолиха ме, това е всичко. Вчера ми се обадиха у дома.
— Кой?
— Заместник шефа ми. Но не ми нареди, а по-скоро ми предложи… Какво съм се бил захванал с убийство отпреди десет месеца, когато ми оставали четири месеца до пенсия? По-добре било да си разчистя бюрото и да не се занимавам с дивотии.
Харди се загледа през прозореца. Хрумна му нещо.
— А откъде е разбрал, че отново си се захванал с този случай? Ти ли му каза?
— И аз му зададох същия въпрос. Инициативата беше на шефа, който пък си поприказвал с господин Келсо.
— Кой е господин Келсо?
— А, да. Забравих, че не си оттук. Франк Келсо е един от видните ни граждани. Обадил се на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество,
Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголен нерв и това го изпълни с надежди.
— И какво ще правим в такъв случай?
— Какво ще правя аз ли? Боя се, че няма да правя нищо. Положението ми е такова, че не искам да мътя водата. Щом като шефовете искат да се откажа, отказвам се и толкова.
— Наредиха ти да забравиш убийство?
— Случва се по веднъж на няколко години. — След секунда добави сериозно: — И аз зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Попитаха ме дали имам някакви сериозни улики или се опитвам да ловя риба в мътна вода. Аз споменах най-важните неща за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. — Рестофър въздъхна. — Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.
Харди изчака малко и опита пак:
— И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?
Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.
Рестофър се засмя.
— Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно повече няма да промени нищо. Можеш да опиташ с някой частен детектив. Мога да ти препоръчам един-двама от тукашните.
— Флойд, трябва ми професионалист. Някой, който е вътре. — Може би комплиментът би свършил работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, недостъпни за никакъв частен детектив.
— Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.
— Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.
Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:
— Няма ли да ме попиташ за добрата новина?
— Питам те. — Макар че и лошата новина бе добра в известен смисъл — намесата на полицейски шефове и видни граждани означаваше, че не всичко е химера. Имаше нещо гнило. Някой искаше да го прикрие. — Каква е добрата новина?
— Добрата новина е, че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да проверя някои работи. На едно място тук държим архиви с нещата, които правят баровците. Не са секретни, макар че понякога е трудно да се вредиш. Записва се кой с какво е допринесъл за еди-коя си кауза, все от тоя сорт. Реших да проверя делата на нашия господин Келсо, да видя дали някой от „Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.
— Че има такъв.
Харди си го представи как кима.
— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.
— Тя ли е говорила с Келсо?
— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.
— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?
— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.