Тринадесетият съдебен заседател

Лескроарт Джон

— Кой кого бие? — учуди се Фримън.

Лайтнър спря.

— Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.

— Лари е биел Дженифър? — Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.

Фримън разсъждаваше една стъпка напред.

— Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.

„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани

съпруги, убили половинките си — нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие — когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.

— А защо Мат да е проблем? — попита Лайтнър.

— Защото малтретираните съпруги не убиват децата си — отговори Фримън. — Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.

— _Била е._ Станало е непреднамерено, случайно.

— Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.

— Мислиш ли, че тя го е направила? — попита неочаквано Харди.

Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.

— Имала е причини.

Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.

— Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?

— Разбира се — добави Лайтнър веднага, — това, че е имала причини, не означава, че го е направила.

— Какво точно искате да кажете? — вгледа се в него Харди.

— Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…

— Струва ми се, че току-що казахте…

— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.

Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.

Асансьорът пристигна.

— Ние сме нагоре — отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за информацията.

— Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. — И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.

*

Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна да прелиства папката, а Харди седна от другата страна на малката масичка и се загледа през прозореца. Една надзирателка подреждаше документи в древния канцеларски шкаф.

— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.

— Още не съм се запознал с нея.

— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. — Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка

нощ трябва _поне малко_ да поспи.

— Спя достатъчно — изръмжа Фримън.

— Но не изглеждаш добре.

— Слушай — смени посоката, — може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.

— Помня. Дори те разбрах.

— Е, и?

— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.

Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.

— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.

Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.

— Нима искате да остана _тук_?

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.

Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:

— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.

— Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?

За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.

Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.

— При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.

Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.

— А защо не вие и господин Харди?

Фримън улови ръцете си.

— Честно казано, хонорарът ни… това е мое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съберете толкова пари, ще трябва да ви назначат служебен защитник.

Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение — нямаше време за такива работи.