Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Ако.
Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.
А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?
Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше
Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?
Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.
Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.
Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.
Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.
Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.
Последният шанс.
— Разбира се, готов съм да направя всичко.
Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.
— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.
Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.
Харди продължи почти умолително:
— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…
Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.
След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.
— Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.
Харди застана до него.
— След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…
Лайтнър поклати нетърпеливо глава.
— Не желаеше да говорим за това.
Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена — може би тя го е направила в края на краищата? Стига.
Лайтнър се вгледа навън през прозореца.
— Това е като изповед в църквата.
— Да, така е — Харди не би могъл да не се съгласи.
— Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.
— И да спасите живота й.
Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.
— А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?
— Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? — Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари
Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.
— Какво мислите, че се е случило онази сутрин?
Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.
— Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.
— Физическа част?
— Лари я беше бил.
— Онази сутрин?
Лайтнър се обърна към него.
— Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.
— Мат не е имал синини.
Лайтнър поклати глава.
— Главата на момчето… — И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.
— Но не знам какво се е случило — повтори Лайтнър.
— Попитах ви какво _мислите_, че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.
Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.
— Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът е бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.
Докторът се обърна към него. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха червеникавата му брада. След дълги морални и професионални терзания, изглежда най-накрая се бе решил.
— И какво направихте вие?
— Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.
— И после?
— Вероятно в понеделник се е започнало пак… — И Лайтнър продължи да излага предположенията си. Звучаха толкова правдоподобно, че Харди го побиха тръпки. — Ударил я е и тя е заявила, че този път си отива завинаги. Започнала е да вика Мат, но него го е нямало наоколо. Може и да се е скрил някъде. В този момент на Лари може да му е дошло до гуша. Качил се е горе съвсем съзнателно… знаел е какво прави… за да вземе пистолета. Дженифър е хукнала след него, за да го накара да престане, да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, както каза онази жена от съседната къща. Но се оказва, че Лари не е в спалнята. Пистолетът обаче е там. Тя го взема, чува шум зад себе си и се обръща. Вижда друг пистолет. Показва се от вратата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята с новата си играчка — пистолет от баба му, подарък за Коледа. Тогава идва Лари, готов да я удря отново и отново. Тя стреля от упор… само веднъж… — Лайтнър премигна, сякаш дойде на себе си след някакъв сън. — Това е. По-късно се е опитала да прикрие следите. Но не е имала избор. Лари несъмнено е щял да я убие.