Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Да, да — каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, още преди да успее да го попита. — Отговорът е, че не знам. Може да съм се заплеснал нещо, може би съм написал нещо излишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.
Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне
Вдигна очи. Бакмън го гледаше.
— Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек направи успешна сделка? Всички наоколо искат парченце от нея?
— Аз не искам.
— Да, зная, не това имах предвид. Но всичките тези въпроси…
— Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че някой друг е убил съпруга й. Съжалявам, но за това си струва да се зададат няколко въпроса.
Дойде Клаус и сервира специалитета — авокадо, пълнено със скариди, салата от марули, хляб.
Бакмън започна да рови в салатата.
— Разбираемо е. Но какво общо има обаждането на Лари Уит със смъртта му? Не мислите, че го е убил някой от медицинския център, нали?
— Не знам. На този въпрос нямам отговор. Знаех, че Лари Уит е говорил с вас, а адвокатката му в Сан Франциско ми каза, че е имал някакви съмнения относно офертата за акциите на центъра. Мина ми през ум, че това по някакъв начин се е пресичало с вашите лични интереси…
— И затова съм го убил!? За какво? Не говорите сериозно, нали?
— Хипотетично, мога да го обясня, ако искате. — Скаридите, огромно количество, бяха сладки на вкус.
Харди си помисли, че ще е поучително, ако проследи реакциите му и му разказа всичко — от телефонния номер на Симпсън Крейн до отстраняването на Флойд Рестофър.
Когато свърши, Бакмън кимна. От усмивката му беше останал само спомен.
— Много адвокати напоследък взеха да пишат романи, господин Харди. Може би трябва да опитате и вие.
Харди разпери ръце.
— Тук не става дума за литература.
— Така е. Не е литература и фактът, че никой не крие нищо. Всичко около акциите на „Йерба Буена“ е публикувано.
— Симпсън Крейн ви е позволил да работите за акции, вместо за пари?
Бакмън се замисли за миг.
— Разбира се.
— Вашата фирма често ли постъпва така? Поема ли такъв риск?
Елегантно измъкване от сферата на хипотетичното. Може би Бакмън започваше да се поти?
— В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.
— И Симпсън не възрази?
Бакмън мислеше бързо.
— Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. — Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. —
Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.
Харди кимна.
— Ами останалите пет милиона?
Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.
— Няма никакви пет милиона.
Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.
— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.
Бакмън преглътна.
— Това беше лична премия.
— Току-що казахте, че няма пет милиона.
— Имах предвид за фирмата.
— Значи в края на краищата милионите са налице?
— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?
Бакмън вдигна глава и го отпрати.
— Не, благодаря.
Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.
Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.
— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.
Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.
— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.
Бакмън отново се усмихна.
— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.
— Кого наехте?
Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.
— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.
Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.
53
Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.