Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Не. Получил е петдесет хиляди акции и цената им впоследствие се е покачила на седем милиона.
Фримън се отказа от търсенето на нещо за ядене, прекоси малката всекидневна и седна на канапето. Лицето му изведнъж доби разтревожен вид. Той почеса небръснатата четина по брадичката си.
— Взел е акции, вместо хонорар? Той ли е бил шефът на фирмата?
— Взел е акции вместо хонорар. И не е бил шеф.
Фримън погледна тавана.
— Каква е била цената на акциите?
— По пет цента едната. Какво мислиш?
— Мисля, че може би си попаднал на нещо.
—
Фримън разсъждаваше, проверяваше аргументите, съпоставяше. Той стана и отиде до прозореца, вгледа се в мъглата. Харди отново се разтрепери, после започна да се поти. Хвърли одеялото и отново му стана студено.
Фримън се обърна и го изгледа неодобрително.
— Не изглеждаш добре — отбеляза той, отиде до канапето и седна до Харди, за да сподели мислите си.
Голяма юридическа фирма като „Крейн и Крейн“ не би позволила на някой от младшите съдружници да приеме акции без стойност, вместо твърдо почасово заплащане. Джоди Бакмън, млад и амбициозен, може би се бе споразумял с „Пакрим“ или отнякъде е имал информация за това, какво се готви в бъдеще. Фримън не би могъл да е сигурен за подробностите — никой не можеше да бъде, — но смяташе, че Бакмън е предложил на центъра идеята за продажбата.
В това не би имало нищо лошо, ако не беше старшият управляващ партньор Симпсън Крейн. Бакмън бе работил около триста часа, за които би могъл да получи пари по установената тарифа, но не бе донесъл нищо на фирмата. Симпсън може би беше разговарял с него за това, може би самият Бакмън бе поискал разрешение, предварително, но така или иначе, ако Крейн бе от тези, които са готови да приемат акции на стойност две хиляди и петстотин долара, вместо седемдесет и пет хиляди долара в брой, нямаше да притежава просперираща юридическа фирма.
Би отказал подобна операция и по този начин би провалил плановете на Джоди — както за напредък във фирмата, така и за скорошно забогатяване. Може би дори и годежът му за милионерката Маргарет Морънси би бил изложен на опасност.
Ако единствено Симпсън Крейн е пречел на Бакмън да постигне това, което е искал в живота си, ако го е заплашил, че ще дръпне килимчето изпод краката му, дали Бакмън би го убил? Може Крейн дори да го е заплашил, че ще го уволни. Поне Фримън би постъпил точно така.
— Ето, това е — завърши той. — Как ти харесва?
Харди чувстваше пареща болка в очите и гърлото му бе пресъхнало, но бе изслушал всичко с внимание. Това не беше далеч от собствените му предположения. Сега оставаше само да се докаже.
— Прекрасно — отвърна той. — Гаджето ми щеше да полудее от радост.
Фримън го изгледа, както се гледа марсианец. Харди трепереше и трябваше да се прибере у дома колкото се може по скоро. Остави го на канапето и отиде до кухнята, за да повика такси по телефона.
Въпреки добрите съвети, нямаше никакъв шанс да се прибере у дома. Нямаше време за това. Във вторник сутринта щеше да се изправи пред Вилърс и ако не успееше…
Но преди това имаше един последен
Обади се на Франи от летището и прие очаквания гняв. Имаше право да му се сърди. През последните месеци не беше никакъв баща и съпруг, но смяташе да се издължи съвсем скоро. Беше научил нещо от това дело. Много неща. Бе попаднал във водовъртежа на безумието, но щеше да се измъкне оттам. Да се занимава с нещо друго или със същото, но по друг начин. Веднага, щом свърши.
Щом свърши.
Франи щеше да разбере, когато й минеше ядът. Самата тя не би искала той да постъпи иначе… нали бе настояла да направи всичко възможно, за да открие истината за смъртта на Лари Уит? И на Мат. Заради Дженифър. Целта му беше точно това и щеше да стигне докрай. На всяка цена.
51
Самолетът трябваше да кацне един час преди здрачаване. Когато обявиха, че се снишават, Харди спеше на мястото си до прозореца, увит с одеяло. Отвори очи и погледна навън. Два или три пъти по-голямо от обикновено, слънцето блестеше в червеникавата мараня над океана. Долу се виждаше плетеницата от магистрали, проточили се из долината, Холивуд, задръстени от автомобили. Пасадина от това разстояние не приличаше на платен паркинг.
Харди затвори отново очи и, изтощен от треска и недоспиване, дочака спирането на самолета.
Това, каза си, докато залиташе към най-близкото бюро за коли под наем, е безумие.
Но някак си успя да се добере до Пасадина. Някога, като прокурор, бе идвал тук на квалификационни курсове, така че знаеше къде да отиде. Час след кацането на самолета съобщи на Франи чрез телефонния секретар, че е стигнал, където трябва и изгуби свяст под завивките.
Спа непробудно четиринайсет часа и се събуди плувнал в пот, но и с чувството, че има шанс да оживее. Наближаваше обяд, неделя 24 октомври. С все още треперещи ръце се обади вкъщи, но пак никой не вдигна. Записа ново съобщение. Каза, че се чувства по-добре. Че ще позвъни пак.
Рестофър се обади на третото позвъняване. Поздрави го достатъчно сърдечно, но когато Харди започна да му обяснява защо е дошъл, още на второто изречение почувства промяна, почти злокобна.
— Трябва да зарежеш всичко това — прекъсна го инспекторът. — Или поне да не ме намесваш.
Лоша изненада. Последният път Рестофър му бе обещал да му съдейства, ако има нужда. Сега даваше заден ход.
— Случило ли се е нещо, за което не знам?
— Нищо особено. Само дето твоят прокурор се е обаждал на шефа ми.
Тишина. Но и нямаше какво повече да се каже. Харди бе създал сериозни проблеми за Флойд Рестофър, който чакаше пенсионирането си. Полицаят не искаше повече.
— Трябва да затварям.
Връзката прекъсна.
Харди стисна слушалката.
— Започва веселата част — каза той гласно.
Отиде в банята, глътна два аспирина и се погледна в огледалото.
— Хубави очи. — Направи крачка назад и си даде сметка, че и всичко останало е като очите. Трябваше да се избръсне, да си сложи чисти дрехи, да поспи поне още четиринайсет часа. Не му стигаше кураж да си измери температурата.