Тринадесетият съдебен заседател

Лескроарт Джон

Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.

Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.

Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на Мат — оправено легло, старателно подредени играчки. Слънцето залязваше

и изпълваше пространството вътре с оранжев блясък. Оттам се влизаше в баня и нарисуваните с шаблон морски кончета на стената бяха единственият признак засега, че някой е живял тук.

Мина отново покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.

Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепена на вратата, а се търкаляше на пода отпред. Прекрачи я и влезе.

След като специалистите от полицията бяха свършили работата и чистачките бяха почистили, Харди изведнъж се почувства уверен, че Дженифър не е стъпвала в тази стая. Върху голия матрак на леглото имаше сгънати чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.

Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.

Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.

В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.

Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.

И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. Трябваше да я попита. Записа си.

Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита да си представи как ли е изглеждал животът в тази къща. Педантичният ред навсякъде, според него, би могъл да те докара до лудост. Просто човек нямаше къде да се отпусне, дори донякъде. Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата. Емоциите трябваше да се взривят…

Надраска

последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозореца. В този момент с лявата ръка напипа нещо. В горния ляв ъгъл изпод зелената кожа се подаваше лист хартия.

Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.

Харди се усмихна презрително при мисълта. Но имаше нещо по-съществено. Датата на листчето беше 23/12, а отдолу бе написано „НЕ!!!“. Освен трите възклицателни знака, беше подчертано два пъти и оградено в кръгче. Най-отдолу имаше телефонен номер, с код 213 — Лос Анджелес.

Харди го набра.

— Юридическа кантора.

Естествено, помисли си той. Представи се и поиска да говори с шефа. Часовникът му показваше пет и петнайсет, беше четвъртък, но юридическите кантори никога не спят — без никакво колебание му отговориха, че госпожа Клайн ще му се обади веднага.

Не беше съвсем веднага, но не се и забави прекалено. Реши, че госпожа Клайн или е имала много тежък ден, или е човек, с когото не би прекарал свободното си време.

— Съжалявам — каза тя, — не успях да схвана. Вие сте?

Харди обясни още веднъж — че представя клиентка в Сан Франциско и сред документите й е открил телефонния номер, който е набрал. Попита каква би могла да е връзката. Коя фирма? Реши да играе нейната игра не по-зле от нея.

— „Крейн и Крейн“. Коя е клиентката ви?

— Дженифър Уит.

Госпожа Клайн замълча.

— Името не ми е познато лично — заяви тя след малко и се засмя уморено. — Но това не означава нищо.

— А Лари Уит? Съпругът й. Може би някой от вашите адвокати знае? Вие управляващ съдружник ли сте? Дали ще е възможно да…

— Не, няма! — изведнъж гласът й стана рязък. Още една пауза, толкова дълга, че Харди реши, че е затворила.

— Госпожо Клайн?

— Ох, извинете ме. Моля ви. Просто не съм на себе си. Тази седмица… О, дори и това не е редно да казвам…

— Всичко наред ли е?

— Не, господин Харди, нали? Не всичко е наред.

— Съжалявам — каза той. Напрежението в големите фирми може би наистина беше такова, каквото го описваха слуховете. — Ще се обадя по-късно.

— Не, няма смисъл. Искам да кажа… — Чу се ридание. — Толкова съжалявам! Искам да кажа… господин Симпсън няма да бъде тук… Той е… беше… управляващият съдружник. Убиха го.

Като хипнотизиран, Харди изслуша фактите. Оказа се, че господин Симпсън е Симпсън Крейн, бивш управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“. Преди седмица той и жена му били застреляни у дома им. Занимавал се с антипрофсъюзни дела и напоследък преговарял за някакви контракти. Подозирали, че профсъюзите са наели някой, за да го очисти, но полицията нямала никакви улики и всичко било в сферата на предположенията. Сега фирмата управлявал синът на Симпсън, Тод, но, както можело и да се очаква, никак не било леко.