Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?
— Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…
— Тя е в затвора, докторе.
Лайтнър рязко се обърна.
— Не, не… нямам
Харди започваше да губи търпение.
— Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.
Лайтнър поклати глава.
— Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.
— Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.
— Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?
Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.
— Струва ми се. А сега, моля да ме извините.
— Не, почакайте, моля ви.
Харди зачака.
— Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук — добави Лайтнър.
— Вие знаете ли?
— Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.
На Харди му хрумна очевидният отговор:
— След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.
Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.
Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.
— Ето какво… — заговори той с нисък глас. — Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.
— Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.
Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа — това беше основната му цел, в края на краищата — и
В четвъртък следобед тук беше спокойно. Нямаше никакви репортери, нито пък други хора. Старите, библиотечни маси и изподрасканите ученически чинове създаваха дори впечатление за уют.
В момента диагнозата на Лайтнър за Дженифър не бе най-интересното за Харди, макар и предположението му да го стресна.
— Това все още не означава, че е убила някого — отбеляза той.
Лайтнър седеше на една маса край прозореца.
— Да, само по себе си не означава… но, казвам ви, боя се, че тя е убила съпруга си.
— Сигурен ли сте? От нея ли го чухте?
— Не, но знам…
— Ами сина й?
— Нямам понятие как се е случило това. Може да си е мислела, че е Лари.
— Седемгодишно дете? Собствения й син?
— Казах ви, че не знам как е станало. Момчето може да се е оказало между тях, да е натиснала спусъка по невнимание, някаква ужасна случайност.
Това не е невъзможно, помисли си Харди. Ако е имало пистолет, никакви случайности не са изключени. Самият той би могъл да измисли поне половин дузина сценарии, по които Мат да е намерил трагичната си смърт.
— Но тя отрича — възрази той. — Откъде знаете? Защо го твърдите?
Най-накрая директен въпрос. Лайтнър облегна добре скроения си костюм на масата. През прозореца се процеждаше слънчев лъч и осветяваше червеникавата му брада.
Психоаналитикът въздъхна и сви юмруци.
— Най-простият отговор е, _за да престане Лари да я бие_.
Харди се бе свил на един старомоден единичен чин и въртеше пръст по ръба на издълбаното гнездо за мастилница. Беше изопнал крака напред с кръстосани глезени.
— Твърди, че не я е биел. Карали се, както всички, но…
— Разбира се, че ще го каже. Но не е истина.
— Не е истина — повтори Харди. — А откъде да знам, че не е? — Той вдигна ръка и добави: — Не, не започвам да се заяждам отново. Просто имам нужда от някакво доказателство, от потвърждение. Признанието на Дженифър. Нещо друго. Иначе ще предположа, че го казвате, за да дадете на Дженифър възможност да се измъкне.
Лайтнър кимна.
— Така е. Само че позицията ми в този случай е малко особена. Убедих сам себе си, че мога да ви кажа някои неща, до които ще стигнете и без мен, ако разполагате с достатъчно време. Но се боя, че нямам право да ви кажа как съм научил.
След миг Харди отвърна:
— Лекарска тайна.
Ножът с две остриета. Лайтнър наведе леко глава.
— И без да се намесвам аз, някъде трябва да са останали следи. Никога не го е казвала, но мисля, че често е сменяла лекарите си. Те са длъжни да съобщават.