Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Дженифър поклати глава.
— Моето момче го няма. Мъртво е. — Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.
— Ох, горката!
— Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.
Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.
— Не съм чувала да няма пускане под гаранция.
Дженифър й обясни, че
— Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?
— На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.
— Смъртна присъда? Е, имаш късмет. — Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: — Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.
На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.
Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.
Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.
— Затова ме обвиниха в грабеж.
— Само това и чакат — отбеляза Клара.
— Колко е гаранцията ти? — попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.
— Пет хиляди — отвърна Риа. — След ден-два Джими ще ги събере. Всичко е наред. Разбрахме се с него за това.
— Искаш да кажеш, че приятелят ти ще ти донесе пет хиляди долара и ти ще се прибереш у дома тази вечер или утре? И толкова?
— Тя не може да излезе под гаранция. — Дженифър беше откритие на Клара и тя държеше да го сподели с останалите. — Не й дават.
Риа не й обърна внимание, но изглежда надуши нещо. Нещо около Дженифър.
— Не те пускат под гаранция? Възможно ли е? Не искаш ли да излезеш оттук?
— Всички искат да излязат — обади се Мерседес.
— Аз не искам — намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички — симпатична латиноамериканка с миловидно лице. — Ще стоя тук колкото може повече.
— Искаш да стоиш тук?
Роузи стрелна Дженифър с черните си
— Искам да съм някъде, където няма да ям бой.
— Чул те Господ — каза Мерседес. — Амин.
— Ако ме пуснат — продължи Роузи, — още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. — Лицето й просветна. — Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.
Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.
— Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. — Чукна леко масата с палката си и присви устни. — Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.
Дженифър чу името си по високоговорителя.
Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно — единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:
— Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.
— И какво?
— Какво какво, Дженифър?
— Какво ще стане, след като свършат.
— Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.
— А не могат ли да наемат обществен защитник?
— Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.
— Ами ако не споменем… тайната ми сметка?
Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.
— Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.
Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.
Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:
— Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?
Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.