Версия Пеликан
Шрифт:
Вратата му беше винаги заключена. Той отвори и Коул влезе. Както обикновено, срещата щеше да е кратка.
— Чакай да отгатна сам — започна Бар направо. — Искаш да открия откъде е изтекла информацията.
— В известен смисъл, да. Искам да следиш тоя репортер, Грантам де, двайсет и четири часа в денонощието и да разбереш с кого се среща. Докопва невероятни неща и се боя, че излизат от нас.
— От вас тече като от сито.
— Е, имаме си и ние проблеми, но историята с Камел беше подхвърлена. Сам им я поднесох.
— Така си и мислех — усмихна
— Срещал ли си се някога лично с Камел?
— Не. Преди десет години бяхме сигурни, че е мъртъв. И на него така му харесва. Не е самовлюбен и не държи на лицето си, така че никога няма да го хванат. Може да преживее в картонен бордей в Сао Паоло цели шест месеца, да яде корени и плъхове, после да отлети за Рим да убие някой дипломат и да изчезне в Сингапур за няколко месеца. Без изобщо да се интересува какво пишат вестниците за него.
— На колко е години?
— Защо питаш?
— Възхитен съм от него. Струва ми се, че знам кой го е наел да убие Розенбърг и Дженсън.
— О, така ли? Би ли споделил тая клюка със стария си приятел?
— Не. Още не.
— Той е между четирийсет и четирийсет и пет, значи не е толкова стар. Но е бил на петнайсет години, когато е убил един ливански генерал. Така че има дълга кариера. Носят се всякакви легенди. Може да убива еднакво резултатно и с двете си ръце, с двата крака, с ключ за кола, с молив, с каквото му попадне. Отличен стрелец, борави с най-невъобразими видове оръжия. Говори дванайсет езика. Чувал си го всичко това, нали така?
— Да, но е много забавно.
— Добре. Смятат го за най-изкусния и скъпоплатен убиец в света. В началото е бил просто един обикновен терорист, но после се оказал прекалено талантлив да хвърля само бомби. И станал наемен убиец. Сега е поостарял и убива за пари.
— За колко пари?
— Уместен въпрос. По всяка вероятност е в категорията между десет и двайсет милиона за удар и не знам да има равен. Според някои с него могат да се мерят само две-три терористични групи. Чакай да отгатна какво искаш — да открия Камел и да ти го доведа жив.
— Остави Камел на мира. В известен смисъл ми харесва работата, която свърши тука.
— Много го бива.
— Искам да проследиш Грей Грантам и да разбереш с кого се среща.
— Някакви предложения?
— Няколко. Един черен портиер на име Милтън Харди. Работи в Западното крило. — Коул хвърли един плик на бюрото. — Отдавна е при нас, изглежда полусляп, но ми се струва, че вижда и чува прекалено много. Следете го седмица-две. Всички му викат Старшия. Решил съм да го разкарам.
— Страхотно бе, Коул. Харчим луди пари да следим слепи негри.
— Прави каквото ти казвам. Дръж го под око три седмици. — Коул се изправи и се запъти към вратата.
— Значи знаеш кой е наел убиеца — рече Бар.
— Напредваме.
— Отрядът е изцяло на разположение, готов да помогне по всякакъв начин.
— Не се и съмнявам.
19
Мисис
Беше вече тъмно, когато на вратата се позвъни. Мисис Чен отвори и видя пред себе си хубавичко момиче с къса тъмна коса, което се усмихваше притеснено и нервно. Много нервно.
Мисис Чен я изгледа смразяващо и малката накрая се осмели да заговори.
— Аз съм Алис Старк, приятелка на Дарби. Може ли да вляза? — Тя хвърли един поглед през рамо. Улицата бе тиха и безлюдна.
Мисис Чен живееше сама и винаги затваряше плътно прозорци и врати, но момичето беше хубаво и се усмихваше така невинно, а щом казваше, че е приятелка на Дарби, значи можеше да й се вярва. Тя отвори вратата и Алис влезе.
— Нещо е станало — заяви мисис Чен.
— Да. Дарби е в беда, но сега не можем да говорим за това. Тя обади ли се днес следобед?
— Да. Каза, че една млада жена ще дойде да потърси нещо в квартирата й.
Алис пое дълбоко въздух и се помъчи да изглежда спокойна.
— Ще надникна само за минутка. Тя каза, че имало някаква вътрешна врата. Предпочитам да не използвам нейния вход, ако може да мина оттук. — Мисис Чен се намръщи и в погледа й се изписа едно голямо защо, но не каза нищо.
— Влизал ли е някой вътре през последните два дни? — попита Алис и тръгна след мисис Чен по тесния коридор.
— Не съм видяла никого. Вчера, още призори, се почука, но не погледнах кой е. — Тя премести една маса, зад която имаше врата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.
Алис пристъпи в другата част на апартамента.
— Дарби поръча да вляза сама, нали разбирате?
Мисис Чен също искаше да надникне вътре, но просто кимна, дръпна се назад и излезе, затваряйки вратата. В малкото антре изведнъж стана тъмно. Вляво беше кабинетът и ключът за лампата, която не биваше да се пали. Алис замръзна в мрака. Апартаментът беше тъмен и задушен. Миришеше на неизхвърлен боклук. Знаеше, че ще е сама, но, за бога, нали е само една второкурсничка по право, а не някой печен частен детектив.
Стегни се! Тя зарови из голямата си чанта и измъкна миниатюрно колкото писалка фенерче. Носеше три такива. За всеки случай. Какъв случай? Не знаеше. Дарби я бе предупредила изрично. Никакви светлини. Може би те наблюдават квартирата.
Кои, по дяволите, са те, искаше да знае Алис. Самата Дарби не знаела, каза, че ще й обясни по-късно, но първо трябвало да се провери квартирата.
Алис бе идвала тук поне десетина пъти през последната година, но тогава влизаше през входната врата, лампите светеха, беше приятно и удобно жилище. Беше влизала във всички стаи и реши, че ще се оправи в тъмното. Но сега увереността й изчезна. Стопи се. Обзе я страх и тя затрепери.