Версия Пеликан
Шрифт:
Уморена беше до смърт, но се страхуваше да заспи. Не беше виждала оня приятел от „Шератон“ цял ден, но колкото повече обикаляше из града, толкова повече лицата наоколо започваха да си приличат. Тя знаеше, че той е там някъде, навън. И не беше сам. Щом успяха да убият Розенбърг и Дженсън и да пречукат Томас Калахан, тя щеше да е лесна плячка.
Не смееше да се доближи до колата си, а не искаше да взема друга под наем. Вземането на нещо изисква да оставиш име и адрес. А те сигурно следяха подобни места. Можеше да се качи на самолет, но те следяха и летищата. Да вземе автобус, но как, нали
След като си дадат сметка, че е изчезнала, те ще очакват от нея да побегне. Тя е просто една аматьорка, малка колежанка, с разбито сърце от смъртта на хвърления във въздуха пред очите й любим. Ще хукне слепешката нанякъде да бяга от града, и те ще я пипнат.
Засега градът доста й харесваше. Тук имаше поне милион хотелски стаи и почти толкова безистени и заведения, и барове, и тълпи от хора, които се разхождаха по големите улици в центъра. Тя го познаваше добре, особено Френския квартал, където навсякъде се ходеше пеша. Ще се мести от хотел на хотел няколко дни, докато… Докато какво? Не знаеше докога. Не знаеше и защо. Просто й се струваше разумно да се мести непрекъснато при дадените обстоятелства. Сутрин няма да излиза, а ще се мъчи да спи. Ще сменя дрехи, шапки и очила. Ще пропуши и непрекъснато ще дими с цигарата. Ще се движи, докато грохне, и тогава ще замине. Съвсем естествено е да се страхува. Трябва да продължи да мисли. Ще оцелее.
Мина й през ума да се обади в полицията. Не сега. Там искат да си кажеш името и те записват. Освен това могат да бъдат опасни. Помисли си да се обади на брата на Томас в Мобайл, но оня нещастник не може с нищо да й помогне в момента. Помисли също да се обади на декана, но как да му обясни за досието, за Гавин Верхик, за ФБР, бомбата в колата, Розенбърг и Дженсън и за това, че се крие, а на всичкото отгоре да го накара да й повярва. Забрави за декана! И без това не го харесваш. Поколеба се дали да не се обади на няколко приятели от курса, но хората приказват, хората слушат, а ония може би са някъде там, сред тях, и ги чуват как си говорят за бедничкия Калахан. Искаше да си поговори с Алис Старк, най-добрата й приятелка. Алис сигурно се тревожи и ще отиде в полицията да съобщи, че приятелката й Дарби Шоу е изчезнала. Утре ще се обади на Алис.
Тя позвъни и поръча мексиканска салата и бутилка червено вино. Ще я изпие цялата, после ще седи на стола с флакона газ в ръка и ще гледа вратата, докато накрая заспи.
18
Лимузината на Гмински направи светкавичен завой на сто и осемдесет градуса, сякаш Канал стрийт беше нейна собствена територия, и закова рязко пред „Шератон“. Двете задни врати се отвориха и Гмински изхвърча от нея, последван от трима помощници, натоварени с чанти и куфарчета.
Беше почти два след полунощ и директорът явно бързаше. Не спря на рецепцията, а се запъти право към асансьорите. Помощниците затичаха след него, един задържа вратата на асансьора да влезе шефът, друг натисна бутона за шестия етаж. Никой не промълви дума.
Трима негови агенти вече ги чакаха в ъгловата стая. Единият отвори вратата и Гмински нахлу вътре, без да поздрави, без звук да издаде. Помощниците хвърлиха
— Къде е тя? — просъска той на агента, известен под името Хутън.
Вторият от тройката, когото наричаха Суонк, дръпна пердето и Гмински застана до прозореца.
Суонк сочеше към хотел „Мариот“ отсреща през улицата, малко по-надолу.
— Тя е на петнайсети етаж, третата стая откъм улицата, лампите още светят.
— Сигурен ли си? — попита Гмински, вперил поглед в осветените прозорци отсреща.
— Да. Видяхме я да влиза. Плати с кредитна карта.
— Горкото дете — рече Гмински и се отдалечи от прозореца. — Къде беше снощи?
— В „Холидей Ин“ на Роял. Плати с кредитна карта.
— Забелязахте ли някой да я следи? — попита директорът.
— Не.
— Пие ми се вода — заяви шефът на един от помощниците.
Младокът скочи, грабна кофичката с лед и затрака с кубчетата.
Гмински седна на крайчеца на леглото, преплете пръсти и запука кокалчетата си. Всичките.
— Ти какво мислиш? — запита той Хутън, най-стария от тримата.
— Гонят я. Под дърво и камък я търсят. Тя използва кредитни карти. След четирийсет и осем часа ще е мъртва.
— Не е съвсем глупава — намеси се Суонк. — Отряза си косата и я боядиса черна. Мести се непрекъснато. Явно не смята да напуска града в близко време. Давам й седемдесет и два часа, преди да я открият.
Гмински отпиваше от ледената вода на малки глътки.
— Това означава, че досието й удря право в целта. И също, че нашият приятел е готов на всякакви отчаяни действия. Къде е той?
— Нямаме представа — отвърна бързо Хутън.
— Трябва да го намерим.
— От три седмици никой не го е виждал.
Гмински остави чашата на масата и взе ключа от стаята си.
— Какво мислиш за цялата тази работа? — запита той Хутън.
— Ще я приберем ли? — контрира с въпрос Хутън.
— Няма да е лесно — намеси се Суонк. — Ами ако се е снабдила с пистолет? Някой може да пострада.
— Тя е просто едно уплашено дете — поклати глава Гмински. — И е цивилно лице, не член на въоръжена банда. Не можем да отмъкваме граждани ей така от улицата.
— Тогава няма да изкара дълго — отсече Суонк.
— Как ще я приберете? — запита Гмински.
— Има си начини — отвърна Хутън. — Ще я хванем на улицата. Или ще идем в стаята й. Вътре съм след десет минути, ако тръгна сега. Не е толкова трудно. Тя не е професионалистка.
Гмински закрачи бавно из стаята. Всички бяха вперили очи в него.
— Не съм склонен да я приберем веднага. Нека поспим четири часа и да се срещнем пак тук в шест и половина. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ме убедите да я приберем, ще го направим. Съгласни ли сте?
Те кимнаха послушно.
Виното подейства. Тя задряма на стола, после се примъкна до леглото и заспа дълбоко. Телефонът звънеше. Завивките висяха до пода, а краката й бяха на възглавниците. Телефонът звънеше. Клепачите се бяха слепнали. Съзнанието беше замъглено, потънало в сънища, но някъде в дълбините му нещо проработи и съобщи, че телефонът звъни.