Версия Пеликан

Гришам Джон

Очите се отвориха, но едва ли видяха кой знае какво. Слънцето бе изгряло, лампите светеха и тя се втренчи в телефона. Не, не е поръчала събуждане. Замисли се за секунда и ясно осъзна, че не е давала поръчка да я будят. Седна на края на леглото и се заслуша в звъненето. Пет пъти, десет, петнайсет, двайсет. Не спира. Може да са сбъркали номера, но тогава щяха да затворят след двайсетия сигнал.

Не бяха сбъркали номера. Паяжините започнаха да се разкъсват и тя се приближи до телефона. С изключение на мъжа на рецепцията

и евентуално шефа му, и може би камериерките, нито една жива душа не знаеше, че тя е в тази стая. Беше поръчала само храна, никакви други обаждания.

Спря да звъни. Чудесно, бяха сбъркали номера. Тя отиде в банята и телефонът се обади отново. Започна да брои. След четиринайсетото позвъняване вдигна слушалката.

— Ало?

— Дарби, обажда се Гавин Верхик. Добре ли си?

— Как разбра къде съм? — седна на леглото тя.

— Имаме си начини. Слушай, някой…

— Почакай, Гавин. Почакай за секунда. Дай да си помисля малко. Кредитната карта, нали така?

— Да. Кредитната карта. Следата, оставена върху хартия. Това е ФБР, Дарби. Имаме си начини. Не е толкова трудно.

— Тогава и ония могат да го направят.

— Предполагам. Отсядай в малки хотелчета и плащай в брой.

Огромна буца заседна в стомаха й и тя се изпъна на леглото. Просто така значи. Следата, оставена върху хартия. Не е трудно. Можеше да е вече мъртва. Убита от хартията, върху която остават следи.

— Дарби, чуваш ли ме?

— Да. — Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. — Да, чувам те.

— Смяташ ли, че си в безопасност?

— Така си мислех допреди малко.

— Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.

— Защо се налага да се видим?

— Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.

— Какво сте намислили, момчета?

Последва кратка пауза.

— Не те разбирам — рече накрая той.

— Какво каза директорът Войлс?

— Не съм говорил с него.

— Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?

— Засега няма да предприемаме нищо.

— И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.

— Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.

— Защо не искаш да ми се довериш? — прозвуча обидено гласът му.

— Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.

— Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме

на твоя страна, кълна се.

Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.

— Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?

— Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.

— Не е много. Той знае ли за Томас? Знае ли, че аз трябваше да съм мъртва, защото съм го написала, и че четирийсет и осем часа след като Томас ти го даде на тебе, неговия стар приятел от университета, ония, които и да са те, по дяволите, се опитаха да ни убият и двамата? Знае ли той всичко това, Гавин?

— Струва ми се, не.

— Това значи „не“, нали така?

— Да. Значи „не“.

— Добре, слушай сега внимателно. Смяташ ли, че са го убили заради досието?

— Вероятно.

— Това значи „да“, нали така?

— Да.

— Благодаря. Ако Томас е бил убит заради досието, тогава знаем кой го е убил. А ако знаем кой е убил Томас, тогава знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън. Нали така?

Верхик се поколеба да отговори.

— Просто кажи „да“, по дяволите — озъби се Дарби.

— Бих казал „вероятно“.

— Чудесно. „Вероятно“ в устата на един адвокат означава „да“. Значи, че повече не можеш да кажеш. Значи, че е твърде много вероятно и въпреки това ми казваш, че ФБР преустановява работа по моя мъничък евентуален и твърде подозрителен извършител.

— Успокой се, Дарби. Нека се видим довечера да си поговорим. Мога да ти спася живота.

Тя внимателно сложи слушалката под възглавницата и отиде в банята. Изми си зъбите и среса онова, което бе останало от косата й, после събра тоалетните си принадлежности и един чифт бельо в нова платнена чанта. Сложи си шубата, шапката и очилата и тихичко затвори вратата зад себе си. Коридорът беше празен. Качи се пеш два етажа, до седемнайсетия, взе асансьора до десетия и после спокойно слезе десет етажа надолу по стълбите. Вратата откъм стълбището беше близо до тоалетните и тя бързо се вмъкна в женската. При огледалата нямаше никой. Дарби влезе в една кабинка, врътна ключалката и известно време остана вътре.

* * *

Петък сутрин във Френския квартал. Въздухът беше хладен и чист, без следа от тежкия мирис на храна и пороци. Осем часът — прекалено рано за пешеходци. Тя вървя няколко преки, за да й се проясни главата и да обмисли стъпките си за деня. Близо до площад Джаксън намери едно кафене, което бе забелязвала и преди. Беше почти празно, а в дъното имаше телефон автомат. Наля си гъсто кафе и остави чашата на масичка близо до телефона. Оттук можеше да говори.

Този път стигна до Верхик след по-малко от минута.