Версия Пеликан
Шрифт:
Грантам разгледа внимателно снимките, без да изпуска от поглед вратата. Старшия никога не закъсняваше. Беше тъмно и клубът все повече се пълнеше. Грантам беше единственият бял в радиус от три пресечки.
Сред десетките хиляди адвокати на държавна служба във Вашингтон бе срещал някои, които знаеха как да се обличат, но не бяха кой знае колко. И съвсем не от по-младите. Те започваха с четирийсет хиляди на година и за тях дрехите не бяха от значение. Гарсия явно държеше на дрехите, а беше твърде млад и твърде добре облечен, за да е на държавна служба.
Значи работеше в някоя
Вратата се отвори и вътре влезе някакъв полицай. През кълбата дим и пушек се виждаше, че е Клийв. Заведението си беше съвсем почтено, без хазарт и проститутки, та появата му не разтревожи никого. Той седна срещу Грантам в сепарето.
— Ти ли избра това място? — запита Грей.
— Да. Харесва ли ти?
— Хайде да го кажем другояче. Опитваме се да не привличаме много-много внимание, нали така? Дошъл съм да измъкна някоя тайна от един служител в Белия дом. Сериозна работа, както знаеш. Кажи сега, Клийв, не привличам ли твърде много внимание с тая моя бяла кожа, а?
— Не искам да те разочаровам, Грантам, но ти не си чак толкова известен, колкото си мислиш. Виждаш ли ония приятелчета там? — Те обърнаха глави към бара, където се бяха наредили десетина строителни работници. — Ще ти дам цялата си заплата, ако някой от тях е чел някога „Вашингтон Поуст“ или е чувал за Грей Грантам, или пък въобще му пука какво става в Белия дом.
— Добре де, добре. Къде е Старшия?
— Не се чувства добре. Трябва да ти предам нещо от него.
Нямаше да стане. Можеше да използва Старшия като анонимен източник, но не и сина му, нито пък някой, с когото Старшия е говорил.
— Какво му е?
— Старост. Не искаше да излиза днес, но каза, че е спешно.
Грантам замълча.
— В колата имам един плик, дето отвсякъде е залепен здравата. Старшия хич не се церемони, като ми го даваше, и ми нареди да не го отварям. Просто го занеси на мистър Грантам, вика. Мисля, че е важно.
— Да вървим.
Те си пробиха път през тълпата и излязоха навън. Патрулната кола бе спряла до тротоара. На забранено. Клийв отвори дясната врата и измъкна плика от жабката.
— Взел го е от Западното крило.
Грантам го пъхна в джоба си. Старшия не беше от хората, дето ще вземат да свиват разни работи, и откакто се познаваха, никога не му бе давал някакъв документ.
— Благодаря, Клийв.
— Не искаше да ми каже какво има вътре. Рече, че трябва да изчакам да го прочета във вестника.
— Предай на Старшия, че го обичам.
— А, тая работа сигурно много ще го зарадва.
Патрулната кола потегли, а Грантам се отправи бързешком към волвото си, което вонеше на марихуана. Той заключи вратата отвътре, запали лампичката на тавана и разкъса плика. Беше явно някаква докладна записка за служебно ползване, в която се говореше за един убиец на име Камел.
Той летеше през града. Измъкна се от Брайтуд, пое по Шестнайсета улица и се отправи на
Нещо в справката му се струваше подозрително. Цялата работа беше твърде сериозна, за да се излага в писмена форма, после да се подхвърля из офисите, като че ли е поредната разработка за кафето или за бутилираната сода, или пък нареждане за отпуските. Някой, най-вероятно Флетчър Коул, искаше светът да узнае, че Камел е смятан за вероятния извършител и че на всичкото отгоре той е арабин, тясно свързан с Либия, Иран и Ирак — все страни, ръководени от необуздани идиоти, които мразят Америка. Някой в оня Бял дом на глупците искаше това да се появи на първа страница.
Но историята наистина беше страхотна и заслужаваше да излезе на първа страница. Двамата със Смит Кийн бяха готови до девет часа. Намериха две стари снимки на човека, за когото се предполагаше, че е Камел. Толкова не си приличаха, че сякаш бяха на различни хора. Кийн предложи да пуснат и двете. Разполагаха с твърде оскъдна информация за Камел. Много слухове и легенди, но малко факти. Грантам спомена папата, британския дипломат, немския банкер и засадата на израелските войници. А сега според поверителен източник в Белия дом, един напълно достоверен и надежден източник, Камел бе заподозрян в убийството на съдиите Розенбърг и Дженсън.
Двайсет и четири часа, след като се бе озовала на улицата, бе още жива. Ако изкараше до сутринта, можеше да започне новия ден с нова идея какво да направи и къде да отиде. Сега беше твърде уморена. Намираше се в една стая на петнайсетия етаж на хотел „Мариот“, вратата беше заключена, лампите запалени, а на леглото имаше голям флакон с нервнопаралитичен газ. Гъстата тъмночервена коса беше в една хартиена торба в гардероба. Беше тригодишна, когато за последен път се подстрига сама — тогава майка й я наби с отрязаната опашка.
Бори се два мъчителни часа, докато отреже косата си с тъпите ножици и горе-долу я оформи. Щеше да я крие под разни шапки бог знае докога. Трябваха й още два часа да я боядиса черна. Можеше да я изруси, но това щеше да е прекалено лесно и разгадаемо решение. Тя приемаше, че си има работа с професионалисти, и поради някаква необяснима причина в магазина реши, че те очакват да се направи руса. Какво значение имаше, по дяволите! Боята се продаваше в шишенца и ако утре се събудеше с някой невероятен цвят, можеше да се изруси. Стратегията на хамелеона. Всеки ден променяй цвета си, докато не ги направиш луди. Фирмата „Клерол“ предлага поне осемдесет и пет цвята в различни нюанси.