Вихър

Кол Алън

Мейсън беше възразил, най-вече защото Стен издаваше заповедта, но млъкна, когато посланикът изтъкна, че не вярва на никого в Алтайския куп, включително и на разузнавателните източници на собственото си посолство — които, ако бяха ефективни, трябваше да предупредят по-рано за назряващата криза.

Мейсън рапортува официално, като поиска разрешение да говори само със Стен. Посланикът изгони секретаря си, специалист по кодирането, и личния си протоколчик и изключи в кабинета всички видове електронно подслушване. Това беше сигнал за Килгър

да подслушва от съседния кабинет.

Мейсън, без предисловия, измъкна малък четец и го включи. На бюрото на Стен се появи холограма. Тя показваше барикадите, разположени пред главния вход на университета „Пушкан“, студентите, които се бяха качили отгоре, и после нападението. Филмчето — размазано и късо — беше направено от турист от друг свят, чието такси се беше загубило и се беше озовало в средата на мелето. Филмчето беше фалшификат, разбира се — не показваше бронираните машини, които военните бяха използвали, за да изтласкат студентите, а нападателите носеха обикновени палта вместо войнишки униформи.

— Видяхте ли това? — попита Мейсън.

— Да, излъчват го веднъж на всеки час по всяко пиратско предаване.

— Версия Б — оповести Мейсън и пусна друг фиш. Същата сцена, само че този път нямаше много хуманоиди в университета. Сега по барикадите стояха суздали — а нападателите бяха богази.

— Чудесно — каза Стен. — Откъде взехте тази версия?

— Според вашите заповеди пуснах „Сан Хасинто“, за да подслушва суздалите и богазите. Прехванал го е на честота, която всеки от световете на богазите може да излъчва.

— Бихте ли се обзаложили — попита Стен, — че ако „Сан Хасинто“ беше изчакал малко, щеше да прехване същото филмче, но този път с богазите като жертви?

— Няма нужда от облози, сър.

„Сан Хасинто“ беше едно от тайните предимства на Стен — разрушителят беше нов, кръстен на шпионски кораб, който беше първият имперски кораб официално унищожен от таанците. Имаше си оръжия, двигатели и сензори и всъщност беше съвсем малко по-удобна за обитаване голяма версия на тактически кораб.

— Значи пропагандните машини на всички са задействани докрай — заключи Стен. — Колко дълго преди началото на кръстоносните походи… О! Има и още?

Мейсън имаше и друго съобщение но то беше твърде деликатно и бе предадено устно от капитана на „Сан Хасинто“ на Мейсън с молба да стигне до Стен.

Джихадът вече беше започнал. Две пълни флотилии на суздалите: едната — официалната флота, която Каканът беше позволил за „местна сигурност“, другата — сбор от овехтели транспортни кораби, контрабандисти и патрулиращи кораби, бяха в бойна готовност.

След като проучи корабите и системата, анализаторът на имперския кораб беше определил целта. Суздалите не искаха друго, освен пълно унищожение на главния свят на богазите. Ракът трябва да бъде изрязан докрай, независимо колко ще са жертвите от двете страни. На богазите твърде дълго им беше…

— Разрешено да атакуват, горят, кълцат, унищожават и тъй нататък, и тъй

нататък — довърши Стен. — И разбира се, също толкова упоритите и прагматични богази се надигат да защитават своите владения. А защитата, след като отблъсне нападателите, ще се превърне в свирепа атака върху злите хрътки, суздалите, нали?

— Да, сър.

— Тази работа става все по-приятна е всяка секунда. Килгър, ела тук.

Алекс, без да си прави труда да обяснява, влезе през вратата.

— Оставаш да държиш властта. Мейсън и аз ще се поразходим, за да предотвратим погром.

— Да, сър — застана мирно Килгър. Дори да беше ядосан, че го изключват, Алекс беше достатъчно добър специалист, за да не го покаже пред външен човек.

Лицето на Мейсън, шокирано преди миг, също замръзна във военна маска.

— Поемате ли командването?

— Да, адмирале.

— Много добре. Трябва да ви предупредя, че разполагаме с твърде малко време, преди богазите и суздалите да се сблъскат, затова не можем да изчакваме към нас да се присъединят каквито и да е имперски подкрепления. Вече направих прогнози.

— И аз така си помислих — каза Стен. — Няма да сме оторизирано подкрепление — нашата Империя е доста разпръсната тези дни, ако не сте забелязали. Просто ще вземем малко местни за пълнеж, и вие, аз и „Виктори“ ще посмачкаме малко неприятелите. Да започваме, адмирале.

— Права ли съм, Алекс, да не се ядосвам, че Стен изостави теб, мен, гурките и Бор, защото официално все още е тук?

— Виждате ли, майор Синд? Учите се да мислите. След още два-три живота ще ви хрумне нещо.

— Майната ти, Килгър.

— Трябва да се каже: „майната ви, господин Килгър“. Не знаеше ли, че съм назначен от самия посланик и заслужавам мъничко уважение.

— Точно това получаваш. Мъничко уважение…

Скуката беше убила повече войници, отколкото байонетите.

Точно тя уби братята Тукунгбази.

Не само те изпитваха отегчение — и сержантът на отделението им беше станал небрежен, а също и командващият взвода, а и ротният, и така чак до полковник Джерети. Да осигуряват охраната за двореца и доктор Искра, се беше превърнало в рутина.

Братята Тукунгбази, за които това беше първо разпределение в бойно звено, не бяха доволни. Не се бяха присъединили към гвардията, за да бъдат използвани като почетна стража или полицаи усмирители. Те така и не разбраха, че никой в батальона на Трета гвардия не си харесва назначението, особено кариеристите. Но понеже бяха професионалисти на професионална мисия, независимо че от пехотинците никога не ставаха добри умиротворители, те държаха устите си затворени и изпълняваха дълга си.

Изпълняваха дълга си, поддържаха казармите и екипировката си в безупречно състояние, пиеха ужасната бира в пивницата на базата и се оплакваха.