Вихър

Кол Алън

Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.

Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.

Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.

Искра вече трябваше

да се махне, бе убеден в това.

Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.

Опита да се свърже за последен път.

— Много съжалявам, господин посланик — дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. — Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.

Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?

22.

— Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам — каза Императорът. — Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.

Старата жена се засмя, докато отговаряше:

— Наш дълг — (кикот) — е да ви служим, ваше — (кикот) — превъзходителство. В крайна сметка не е ли това — (кикот) — същността на култа към Вечния император?

— И все пак. Вие запазихте… спомена за мен… в трудни времена.

— Как би могло — (кикот) — някое време да бъде трудно? — отвърна Зоран. — Когато вие сте — (кикот) — винаги с нас?

Императорът не отговори. Остави мълчанието да се стеле, мрачно като стаята, в която беше накарал да въведат старата жена. Беше искал да създаде определена атмосфера за задачата си. Мрачна царственост. Но адското кискане на Зоран продължаваше да разсейва мрачното усещане. Вбесяваше го.

Което не беше добър начин за започване на отношенията. Тя беше толкова стара. Над сто и петдесет годишна, но с добре оформеното тяло на млада жена под оранжевите си роби. Като върховна жрица (избрана) на култа, тя трябваше да бъде — или поне той очакваше да е така — побъркана. Това се беше потвърдило от постоянното кискане, докато не осъзна, че то е нейното средство да подведе питащия. А и очите й блестяха с повече интелигентност, отколкото удоволствие от възвишеното му присъствие.

— Вярно ли е — поинтересува се той накрая, — че вашата… хм, организация вярва, че съм бог?

— Представител на — (кикот) — Свещените сфери е по-добро описание на нашите вярвания, ваше величество — отвърна Зоран.

— Значи… не се прекланяте пред мен като пред бог.

— „Прекланям“ е толкова — (кикот) — неподходяща дума, ваше — (кикот) превъзходителство. Ние не принасяме в жертва — (кикот) — угоени агнета или — (кикот) — първородните си деца. Но ние — (кикот) — ви почитаме.

— Като бог?

— Като вечно — (кикот) —

създание.

— По дяволите, жено! Аз бог ли съм, или не?

Кискането спря. Зоран си пое дълбоко дъх. Императорът я плашеше. Не очакваше сияние да обкръжава възвишеното му присъствие, когато влезе в стаята. Всъщност тя очакваше обикновен на вид човек. Какъвто той и беше — макар че изглеждаше дори по-добре и беше по-висок, отколкото се виждаше в предаванията.

Това, което я потискаше — освен мрака в стаята, който тя съобрази, че беше създаден за нея, — бяха очите на Императора. Никога не поглеждаха право към нея, а се местеха от страна на страна. Безкрайно. Беше почти… патологично. Тази мисъл я притесняваше още повече.

— Прости ми раздразнението — каза Императорът. — Неприятните държавни проблеми ми се отразяват.

Той се наклони към нея с най-чаровната си усмивка. Зоран забеляза обаче, че очите му не се спряха.

— Ще простите ли грубостта ми?

— О, ваше величество — заяви Зоран разпалено, — аз трябва да ви моля за прошка. Аз съм просто глупава старица. И вие сте толкова търпелив с мен.

Вечният император изхъмка. Така беше по-добре. Забеляза, че и кискането е спряло. Още по-добре.

— Сега може би ще ми обясниш цялата тази божествена ситуация?

— О, разбира се, сир. Ако съм звучала загадъчно, това е само по навик. Има толкова много различни нива на съществата. Думата „бог“ няма същия смисъл за всяко същество.

— Това е вярно — потвърди Императорът. Той се гордееше, че е познавач на мистичните учения.

— В човешките идеи обаче — продължи Зоран, — предполагам, че бог е точно описание на свещената ви личност.

Императорът се засмя.

— Представете си. Аз — бог.

— О, но ние си го представяме през цялото време — каза Зоран. — Всъщност всички членове на култа към Вечния император са длъжни да си представят това два пъти на ден. В молитвите си. Към вас.

— Колко интересно — отбеляза Императорът, очите му се присвиха в усмивка… но продължаваха да се местят, местят. Напред и назад. Напред и назад. — Всъщност това е един от най-интересните разговори, които съм водил напоследък.

— Толкова се радвам, че мога да ви развеселя ваше величество — каза Зоран.

— Кажи ми, колко същества в действителност вярват в, ха-ха, мен?

— Хиляди по хиляди, ваше величество. Може би дори милиони.

— Милиони, ммм?

— Точният им брой не може да се посочи лесно в момента. Но мога да кажа, че нашите членове достигнаха рекордна бройка по време на… хм, отсъствието ви. Станаха дори още повече точно преди завръщането ви. За известно време.

Устните на Императора се свиха.

— Искате да кажете, че са намалели?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че трябва да ви го кажа. Но можеше да се очаква. Съществата са толкова слаби. А и свикнаха с това, че се завърнахте.