Вихър

Кол Алън

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

— Мога да си представя — каза Стен.

— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, —

та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.

— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

— Като треската — вметна Стен.

— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.

— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.

— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.

Мениндер поклати глава.

— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.

— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.

— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.

— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.

— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.

— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?

— Да, имам.

— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.

— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.

— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.

— Все още сте. Според мен.

— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.

— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.

— Той послуша ли ви?

— Да. В резултат преуспя.

— Но вие искате от мен да направя точно обратното?

— Да.

— Дали сте на другия човек по-добър съвет.

— Това беше тогава, сега е за сега.

— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение,

която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.

— Но не мислите, че Искра ще се справи?

— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.

— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.

— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?

— Не си ли заслужава?

Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.

— Не знам.

— Ще ми помогнете ли?

— Може би някой друг път.

Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.

— Има ли нещо тук? — попита той.

— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.

— Но вие все още идвате на риболов.

Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.

— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.

Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.

— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.

— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.

— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.

— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.

Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.

— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.

Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.

— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.