Вихър
Шрифт:
— Изчакай за секунда. Вие тримата — нареди Стен на чакащите трима Бор. — Искам да направите това място на нищо. Трябва да изглежда, че всичко е било претърсено, преди да попаднем на скривалището. Няма смисъл да издаваме тайните си.
Тримата Бор се спогледаха. Не беше толкова приятно като да убиеш някого, но все пак беше разрушение. Захванаха се щастливо за работа, като блъскаха и трошаха.
— И какво имаме тук? — провикна се Стен над звука от чупенето.
— Имаме типичен терористичен арсенал — докладва Алекс.
Алекс беше прав — но това беше
— И така, един от тях е наш — каза Килгър. — Но откъде идва другият?
— Кой знае? Уилигъните са се появили преди доста време — отвърна Стен. — Може би някой в посолството преди нас е имал такъв, Може би Трета гвардия е загубила един, но още не са го разбрали.
Килгър подхвърли една от пушките на Стен. После Стен я даде на Синд, която й хвърли професионален поглед.
— Имам по-голям опит с истински войници — каза тя. — Тази проклетия е мръсна.
— Не толкова, колкото другите — отбеляза Килгър. — Обикновено терористите отделят повече време за реторика, отколкото за чистене. Шефе, вече намерихме сиренцето. Ще направим ли публично оплакване или какво?
— Ще го взривим на място — реши Стен. — Видя ли нещо тук долу, което да свърже склада с някого?
— Не, капитане. Направено е достатъчно професионално, не са оставени визитни картички. Ха! Какво е това?
Той го подаде на Стен. Беше пистолет, но пистолет, който стреляше със снаряди от АМ2. Стен повдигна вежда. Империята, по очевидни причини, се опитваше да налага изключително строг контрол върху смъртоносните уилигъни. Това важеше с двойна сила за пистолетите, макар че подобно оръжие ставаше единствено за обири, стрелкови упражнения или за парад. И попадането му в частни ръце беше доста необичайно.
А този пистолет беше дори по-специален. Беше украсен едновременно със злато и сребро. Дръжките бяха от някакъв вид прозрачен бял рог. И цялото оръжие беше гравирано с резба.
Стен огледа гравюрата внимателно — нямаше ловни сцени или същества, които да подскажат от кой свят беше дошла тази изненада.
— Има ли кобур? — попита той.
— Да, и то доста хубав. Истинска кожа, бих казал. Няма инициали, няма знак на производителя, нищо.
— Това — отбеляза Синд, след като огледа оръжието внимателно — е нещо, което един посланик би дал на владетел, или обратното. Чудя се, ако проверим серийните номера, дали няма да открием, че предишният имперски посланик е направил разпродажба?
— Имаш добра идея — предупреди Килгър. — Но недей да я разгласяваш, независимо колко силно е подозрението. Това, което намерихме, със сигурност е трофейна играчка. Жалко е да се унищожи такова нещо.
— Така е — съгласи се Стен. — Достоен е за лорд. Задръж го, Алекс… не. Почакай.
Алекс се ухили зловещо. Не беше дори малко огорчен, че го лишават от сувенира му.
— Имаш видение?
— Ще го получиш следващия път — обеща Стен. — Когато го вземем отново, този пистолет може да ни даде информация. Измъкни устройството от уилигъна. Виж дали можеш да го прикачиш на този красавец.
— Никакви проблеми, шефе.
— Сега, след като сложиш експлозивите, за да разрушиш това сборище от смърт — продължи Стен, — трябва да се случи така, че само две от скривалищата да се взривят. Третото просто ще изгори — но се увери, че е изгоряло напълно и детонаторът го няма. Не искаме лошите да останат с големите оръжия. Тъй като взривът не е бил достатъчно мощен, той е разрушил големите оръжия, но е запратил пистолета… ето там.
— Защо — оплака се Килгър — всички подобни интриги изкарват мен, Килгър, великия барутен монах — некадърник?
Стен вдигна ръката си със свити в юмрук пръсти, с изключение на средния, който беше вдигнат високо.
— Това, господин Килгър, е единственият отговор, който пиян, разжалван и изпратен в карцера постови може да измисли. Сега нека взривим това място преди туземците да чуят нещо или нещо друго да събуди любопитството им.
Килгър поиска пакет с експлозиви и започна да подготвя мястото. Синд издърпа Бор извън периметъра. Това не беше най-сложната постановка, която Килгър беше подготвял — веднъж беше обезвредил ядрена бомба под вражески обстрел, а друг път беше превърнал камила в ходеща бомба, — но тази изискваше определена концентрация.
— Откъде знаеш, че някой ще вземе пистолета и ще го прехвърли в друг арсенал? — попита Синд.
— Не знам, не и със сигурност. Но хората, които си изкарват прехраната с продажба на оръжия, стават малко особени, когато им покажеш необичаен нож или ръчен пистолет. Просто се надявам да ни заведе до някого с достатъчно авторитет да си позволи подобна играчка.
— Като кого, например?
— Като този, който ръководи тази организация. С когото да се разправим открито.
— Стен, ти си зъл човек.
— Казваш го само за да влезеш в леглото ми.
— Вярно е. И бих те целунала, макар че ще се отрази зле на дисциплината.
— Моята или на Бор?
— Твоята, естествено.
Но въпреки това го целуна.
Венло се опита да разчете действителните мисли по лицето на екрана. Не можа.
— Това ли е всичко? — попита мъжът.
— Да, сир.
Беше толкова тихо, че Венло можеше да чуе бръмченето на сигнала.
— Имаш ли някакви предложения?