Вихър
Шрифт:
— Прав си. Ще покрием дупката. И единственото, което ще направим — поне засега — е да изпратим копие от записа на Синд до Първичен.
— Строго секретно за Императора? Стен, това не е първият ни доклад, а само най-лошото, за което сме го уведомявали. Какво те кара да мислиш, че ще му обърне по-голямо внимание… Знам, че е виждал и по-зловещи гледки през еоните.
— Не знам — вдигна рамене Стен. — Но най-добре е да се започне с нещо… Защото беше прав, когато каза, че идва огнена буря. И ние сме точно в центъра й.
После замълчаха.
И не се чу нито звук освен този от лопатите,
28.
Въпросът дали разкритието при Мястото на пушеците ще промени курса, поддържан от Императора, така и не получи отговор.
Семейството й не беше богато, нито бедно. Или поне не и каквото жителите на Рурик наричаха бедно — на много други светове тя би била разглеждана като съвсем изпаднала. Но тя познаваше и двамата си родители и само двама от братята й бяха умрели като бебета. Беше яла винаги поне веднъж ма ден, а дрехите й бяха чисти, ако и да бяха преправени и закърпени облекла, останали от по-големите й сестри.
Тя беше джохианка. Но не си спомняше като дете — на шестнадесет И-години, тя, разбира се, мислеше за себе си като за възрастен — да е хранила някаква особена омраза към суздалите и богазите. Макар че самата тя рядко виждаше някой от двата извънземни вида в своя сектор. И не беше изпитвала нещо различно от съжаление към неколцината торки, които беше срещала.
Преди няколко години беше слушала приказки, че светът ще се промени. Към по-добро. След като този тиранин Каканът си отидеше — тя преди никога не беше мислила за него, — щеше да се възцари нов ден.
И това щеше да се дължи на човек на име Искра. Някои приятели й дадоха памфлети, в които се обясняваше как този благороден мъж винаги е вярвал в Алтайския куп, а също, че те са центърът на цивилизацията и че тъкмо джохианците ще разпалят новия пламък.
Тя, разбира се, не беше чела нищо от творбите на доктора. Беше й казано, че те са твърде сложни за някой с нейния пол и образование и няма нужда да си губи времето.
Беше се присъединила към малка организация, тайна организация, разбира се, и се беше заклела да помогне за настъпването на този нов ден с всички сили.
А после Искра се завърна на родния си свят. Тя беше част от ревящата тълпа, която го приветства. Мислеше, че го е видяла — точка в края на балкона на двореца, който някога бе принадлежал на Какана.
После започнаха безредиците. Новият ден не идваше достатъчно бързо. Торките все още парадираха и се фукаха с богатствата си, богатства, които бяха заграбили от джохианците. И по-лошо, Джохи все още беше замърсен от присъствието на богазите и суздалите.
Дори когато те напуснаха, все още имаше злини, които възпираха опитите на доктор Искра да оправи с твърда ръка възцарилата се бъркотия. И разбира се, след като водачът на клетката й обясни, тя видя истинските злодеи ясно: тези имперци, които се опитваха да направят доктор Искра тяхна марионетка, също както бяха използвали Какана. Сега тя осъзна, че доктор Искра е държан почти като пленник в този дворец, а не управлява
Тя искаше да направи нещо. Нещо, което да доведе промяната по-бързо.
По някакъв начин, какъвто и да е, тя можеше да помогне.
На заснетите кадри видя какво бяха направили другите. Двама младежи и една жена — жена по-млада и от нея — се бяха самозапалили, като доброволно се покриха с позор заради тази недостойна смърт, ала само такъв удар можеше да покаже на джохианците, че са опозорени.
Тя каза на водача на клетката си, че е готова да умре. Той обеща да се допита до съветника си дали подобно действие би било подходящо.
Два дни по-късно й предаде, че не това е съдбата й. Щеше да й бъде разрешено да изпълни по-важна задача, задача, която щеше да издуха като силен северен вятър имперците от световете им.
Тя беше поласкана и смирена.
Тренираше и се подготвяше усърдно.
Два дни след като Стен откри телата в гората, й беше съобщено, че времето е дошло.
— Проклетниците никога не слушат — каза пазачът на другите двама имперски гвардейци, които стояха на пост. — Можеш да им повториш хиляди пъти, че това място е затворено, че не може да минат оттук за пазара, а те кимат, усмихват се и се пробват отново. Когато Творецът е правил джохианците и ги е питал искат ли акъл, те решили, че ги пита за чакъл, и казали да изсипва.
Постът беше на една от улиците, които водеха до Площада на Каканите. Беше добре подсигурен, защото частта от двореца, дадена за казарми, столова и офиси на Трета имперска гвардия, беше на стотина метра разстояние.
Той се прозя — беше минал един час от зазоряване насам, което значеше, че остава още един час до смяната и до яденето, — вдигна своя уилигън, завъртя го и излезе от колибката. Видя как гравилихтерът се носи към него. Скапана антика, помисли си. Проклетото возило всъщност се движеше с добра скорост.
Товарното му отделение беше натъпкано с нещо, което приличаше на полуузрели, полуразложени плодове, каквито никой освен джохианец не би си помислил да купи, камо ли да яде.
Пазачът поклати глава. Реши, че когато всичко това свърши, никога няма да се оплаква от нещо в родния си свят, след като беше видял с колко малко преживяват тези джохианци. Почти можеше да ги съжали, ако не бяха такива изпълнени с омраза копелета.
Не можеше да види кой управлява лихтера през напуканото, мръсно предно стъкло. Пазачът вдигна и двете си ръце нагоре — универсалния знак за „Спри“.
Лихтерът спря, но не се приземи. Движеше се напред-назад, полюшван от буйния вятър, който нахлуваше от Площада на Каканите.
Пазачът изруга. Премести се от едната страна. Може би шофьорът не можеше да го види. После се усмихна одобрително. Беше хубаво момиче. Махна отново, но лихтерът включи двигателите на пълна мощност и мина към и през него.
Можеше и да изглежда овехтял, но маклийновите му генератори бяха сменени и настроени на максимална мощност. Пазачът имаше една секунда, за да реши, че младата жена го е разбрала погрешно, после се отдръпна от пътя, а лихтерът се устреми с пълна скорост напред.