Вихър

Кол Алън

— Какво е станало с АМ2? — попита Синд. — Така и не разбрах.

— Просто спря — каза Стен. — Както всеки можеше да види — а Съветът положи доста усилия, — доставките на АМ2 спряха в мига, в който Императорът беше убит… или каквото там се е случило с него.

— Откъде идва АМ2? — попита Синд.

— Какво? — Стен беше наистина озадачен. И това го накара да се почувства сякаш коефициентът му на интелигентност е отчайващо нисък. Неприятно усещане.

— Ако е спряло доставянето му, трябва да е идвало от някое място — заразсъждава Синд. — Нямам

предвид огромен таен склад или нещо подобно. Защото дори тогава щеше да се изпразни по някое време и щеше да се наложи да бъде напълнен отново. Което значи, че нещо — или някой — би трябвало да отиде и да го вземе? Откъде го взима? Или това е глупав въпрос?

— Изобщо не е глупав — каза Стен.

— Не мислех, че е. Просто изведнъж ми хрумна. После се сетих, че някой трябва да си е задавал този въпрос и преди.

— Не и на висок глас — каза Стен. — Императорът не обича някой да търси неговото АМ2.

— И все пак АМ2 трябва да съществува на някое място. В огромни количества. Купища и купища от него. Стои там и чака. И който го намери…

— Някой го е направил — изрече изведнъж Стен, докато озарението го осенваше, и съвсем не беше сигурен, че откритието му се нрави.

— Това го е направило Император, нали? — попита Синд.

— Само отчасти — отвърна Стен. — Забравяш нещо. Трябвало му е повече АМ2.

— Как така?

— Той е открил начин да живее вечно. Или почти вечно, по дяволите.

— О, това ли — промърмори Синд. — Голяма работа. Кой иска да живее вечно? След известно време всичко става скучно. Никога няма да се отучиш да правиш неща като…

— Ох! — извика Стен, докато Синд захапваше зърното на гърдата му с острите си зъбки.

— И няма да изпитваш тръпка, когато…

— Ще ти дам няколко часа, за да приключиш — изохка Стен.

— Пък и — продължи Синд — вероятно няма изобщо да се интересуваш, ако…

Тя изви бедра и дръпна главата му. Стен отиде натам, накъдето го дърпаше, като бегло си отбеляза, че жената има чудесен начин да докаже гледната си точка.

27.

Все още бяха на моравата. Но Мястото на пушеците не беше тихо. Вятърът брулеше върховете на дърветата с мощен вой.

Стен, Алекс, Синд и Ото стояха близо до един от грависледовете на посолството. Съпътстващата ги охрана от гурки се беше разпръснала в защитен периметър около тях.

Бракониерът, открит с помощта на бездънния джоб на Алекс, им беше обяснил нервно как да стигнат до мръсния път и оттам до сечището. Когато видя Синд да вади записващо оборудване, той поиска кредитите си веднага. Алекс му плати и попита мъжа дали ще ги изчака. Когато приключеха, щяха да го откарат до селото му.

Не. Мъжът настоя да си върви веднага, щеше да стигне пеша до дома си. Тридесет километра. Нямаше значение. Бракониерът отстъпи заднешком към дърветата, обърна се и хукна сякаш дяволът беше по петите му.

Стен не знаеше дали мъжът беше по-уплашен от това, че лицето му ще бъде записано, или от дългите,

плитки изкопи, които се простираха по протежение на моравата.

— Копали са ги същества от града — заяви Ото. — Селяните щяха да знаят, че земята се сляга. И щяха да издигнат могили.

Никой не каза нищо.

— Колко?

Стен поклати глава. Имаше малко опит като гробар.

— Пет хиляди са онези, за които хората са имали куража да докладват, че са изчезнали — каза Стен.

— Вдигни числото на квадрат — посъветва го Алекс разсеяно, с поглед зареян към покритите изкопи. — Което значи, че има още доста за намиране.

Обърна се към Стен.

— Какво ще правим, шефе?

Стен се замисли, после отиде до грависледа и отвори отделението с екипировка. Измъкна две лопати и даде едната на Килгър.

— Предполагам — каза той, — че можем да го наречем археологически разкопки. Ще направим дупка с ширина един метър в един от изкопите. Синд, искам да снимаш. Увери се, че филмът запечатва местата, където по земята няма следи от скорошна дейност. Има малки растения…

— Лишеи — подсказа Алекс.

— Лишеи, които са пораснали. Никакви стъпки освен тези, които ще оставим, докато се приближаваме…

Гласът му заглъхна.

— Сър — предложи Ото. — Войниците могат да разкопаят.

Стен поклати глава и даде знак на Синд да започне записа. После се приближи към най-близкия изкоп и отбеляза мястото на изследване с върха на лопатата. Започна да копае внимателно. Песъкливата почва се отместваше лесно. Алекс копаеше също толкова предпазливо от другата страна.

Стен беше изкопал по-малко от метър, когато внезапно спря.

— Ото, донеси малка лопатка.

Той коленичи и продължи да копае много внимателно със сечивото. После изсумтя. Задави се и повърна отстрани на изкопа.

Ото му донесе манерка и противогаз. Подаде друг противогаз на Алекс.

— Това е миризма, с която никога не се свиква.

Стен изплакна устата си и сложи маската. Радваше се, че скрива лицето му.

— Два… може би три месеца?

— Някъде там, шефе. Синд? Може ли да снимаш право надолу в криптата?

Синд се приближи.

През визьора различи гръб на жена. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници. До нея се виждаше мъжко лице. Очните ябълки бяха оголени, устата бе зейнала широко, викът — задушен с пръст.

Синд заповяда на очите си да спрат да запомнят — машината щеше да свърши това. Те не се подчиниха.

— Защо Искра не е изхвърлил тези тела в морето? — зачуди се Ото. — Или не ги е изгорил?

— Да бъдеш заровен жив — обясни Стен, — е достойна смърт тук, на Джохи.

— Как може убийството изобщо да бъде достойно? — изръмжа Ото.

Стен помогна на Алекс да излезе от гроба.

— Не ми отговори, шефе, за каква цел ще използваме това зверство? Според мен ще е добре, ако повикаме лешоядите от медиите и оставим делото да бъде разнесено из целия Алтайски куп. Ще има повече дърва за огнената буря, ако го сторим.