Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Децата… — промълвих плахо. Конън топло се усмихна на Алвиън.

— Здравей, татко. Много се радвам да те видя.

Той постави ръка на рамото й, а тя го погледна умолително, сякаш просеше целувка.

— И аз се радвам, че дойде, Алвиън. Мисля, че ще прекараме чудесно заедно — рече Конън, но не я целуна.

В този миг избутах Джили напред.

— Какво… — понечи да попита Конън.

— Не можехме да изоставим Джили — бързо изпреварих въпроса му. — Вие ми дадохте разрешение да я обучавам.

Той се поколеба

за момент, сетне ме погледна право в очите и се усмихна. Тогава разбрах, че е толкова доволен, задето ме вижда — мен, именно мен — че изобщо не го интересува още колко души водя със себе си, след като самата аз съм тук.

Нищо чудно, че прекрачих прага на родния дом на Алис, сякаш влизах в някакъв нов приказен свят.

През следващите две седмици ми се струваше, че съм загърбила жестоката и сурова действителност и се намирам в царството на мечтите, защото всичките ми желания се превърнаха в истина.

От мига, в който пристигнах в замъка Пенлъндстоу, към мен се отнасяха като към гостенка, а не като към гувернантка. За няколко дни успях да забравя ниското си социално положение, а когато си тръгвахме, се бях превърнала в духовитата и весела девойка, каквато бях някога.

За мен бе приготвена уютна стая до спалнята на Алвиън, помолих и Джили да бъде настанена до нас.

Пенлъндстоу бе прекрасен замък, строен през елизабетинската епоха. Бе голям почти колкото Маунт Мелин.

Стаята ми бе просторна и изискано обзаведена: тежки завеси от червено кадифе покриваха прозорците, а первазите бяха оформени като малки канапета. Пред огромното легло висеше копринен балдахин с бродирани мотиви. Яркочервеният килим и горящият в камината огън придаваха уют на стаята.

Донесоха багажа ми и една слугиня започна да го разопакова, докато аз се взирах в синкавите пламъчета, които лижеха дебелите цепеници.

Щом приключи с багажа, момичето направи реверанс и ме попита дали да подреди дрехите в гардероба и скрина. Никой не се отнася така към една обикновена гувернантка, помислих си аз. Кити и Дейзи бяха мили и любезни, но никога не бяха ми прислужвали по такъв начин.

Отвърнах, че сама ще подредя нещата си, и поисках топла вода, за да се измия.

— Банята се намира в края на коридора, госпожице — рече ми прислужницата. — Елате да ви покажа къде е, а сетне ще ви донеса топла вода. Госпожица Алис нареди да направят банята малко преди да се омъжи.

Съвсем бях забравила, че всъщност се намирам в родния дом на Алис.

Измих се, облякох лилавата рокля и влязох в стаята на Алвиън. Детето бе заспало облечено на леглото. Джили също спеше. Тъкмо се бях прибрала в стаята си, когато влезе прислужницата и ми съобщи, че г-н Тремелин ме очаква в библиотеката.

Аз отвърнах, че съм готова, и тя ме отведе при Конън.

— Много се радвам да ви видя тук,

г-це Ли й — рече ми той.

— Сигурно ви е приятно, че дъщеря ви е тук… — бързо заговорих аз.

— Казах, че се радвам да видя именно вас — с усмивка ме прекъсна той.

— Много мило от ваша страна. Донесла съм и учебниците на децата…

— Нека да ги оставим да си починат малко. Не е необходимо непрекъснато да седят на чиновете, нали?

— В такъв случай бихме могли да съкратим някои от уроците.

Внезапно Конън се приближи до мен и прошепна:

— Вие сте прекрасна!

Аз се отдръпнах, а той продължи:

— Пристигнахте толкова навреме.

— Вие наредихте така.

— Не съм ви давал нареждания, просто ви помолих да дойдете.

Но… — започнах аз и внезапно спрях; налегна ме страх, защото ми се стори, че това не е мъжът, когото познавах. Този Конън Тремелин ми бе непознат, но бе толкова очарователен, толкова различен, толкова покоряващ… Цялата треперех от вълнение.

— Щастлив съм, че избягах. Сигурно и вие се радвате.

— Избягал сте… Но от какво?

— От смъртта. Мразя смъртта. Тя ме потиска.

— Имате предвид сър Томас, но…

— Той беше за мен само съсед, но въпреки това смъртта му ме разстрои. Веднага изпитах желание да се махна оттам. Толкова се радвам, че дойдохте при мен… с Алвиън и другото дете.

— Надявам се, че не ме обвинявате, задето доведох Джилифлауър. Тя бе толкова отчаяна, че не можех да я изоставя.

— Напълно разбирам, че е била отчаяна, защото е трябвало да се раздели с вас.

При тези думи ми се зави свят, не вярвах на ушите си.

— Мисля, че децата трябва да хапнат нещо — бързо промених темата. — Уморени са и спят, но сигурно като се събудят, ще се почувстват гладни. Прекараха тежък ден.

— Поръчайте им, каквото е необходимо, г-це Лий. След като се погрижите за тях, ще вечеряме заедно.

— Няма ли да вечеряте с Алвиън?

— Тя е много уморена. Тази вечер ще бъдем сами.

Така че двамата с Конън вечеряхме на свещи в зимната градина. Никога няма да забравя тази приятна и неповторима вечер. Непрекъснато си повтарях, че това не може да бъде истина, че само в сънищата се случват такива прекрасни неща.

Конън говореше много оживено; нямаше и следа от мълчаливия господар на Маунт Мелин.

Разказа ми за историята и архитектурата на замъка: бил е проектиран и построен във формата на буквата Е в чест на кралица Елизабет. Конън нарисува скица на сградата и ми посочи различните крила:

— Тук са двата двора, заградени от три страни, а това е централното крило, доминиращо над останалите. В момента се намираме в него: тук са балната зала, парадното стълбище и галерията, а над тях са разположени редица по-малки салони. Ето къде е зимната градина, която предлага идеална обстановка за малки компании.