Владетелката на замъка
Шрифт:
Казах, че замъкът наистина е прекрасен и че той би трябвало да бъде много щастлив, защото притежава такива владения.
— Каменните стени не топлят душата, г-це Лий. Животът, който кипи между тях, отношенията между хората са по-важни.
— Да, но е прекрасно да прекараш живота в приятна обстановка.
— Съгласен съм с вас и много се радвам, че моите замъци ви харесват.
Щом се нахранихме, той ме отведе в библиотеката и ми предложи да изиграем партия шах. Приех с
Настанихме се в прекрасната стая с резбован таван и дебел килим, меката светлина на лампите от изкусно изрисуван китайски порцелан осветяваше лицата ни. И в най-смелите си мечти не бях предполагала, че ще бъда толкова щастлива.
Конън подреди върху дъската фигурите от слонова кост и започнахме играта.
Настъпи дълбока, блажена тишина. Мислех си, че никога няма да забравя пламъците на огъна, тиктакането на златния часовник в стил Луи XIV и тънките пръсти на Конън, които местеха фигурите.
Бях свела глава и мислех напрегнато, когато усетих, че ме наблюдава; вдигнах очи към него и погледите ни се срещнаха. Внезапно ми хрумна, че той ме е повикал тук с някаква цел, но каква ли беше тя?
Прониза ме безпокойство, ала в онзи миг бях твърде щастлива, за да му обърна внимание. Направих хода си и Конън възкликна:
— Г-це Лий, мисля, че паднахте право в капана, който ви заложих!
— О, не! — извиках аз.
Той направи ход с офицера и застраши царя ми. Съвсем бях забравила този офицер.
— Мисля, че това е… О, не, не още. Шах, г-це Лий.
Мислех си за други неща по време на играта и чак сега забелязах, че губя. Направих напразни опити да се измъкна, но не можах. С всеки ход неизбежният край наближаваше.
— Шах и мат, г-це Лий — гласът на Конън ми се стори нежен и ласкав.
Впих невярващ поглед в дъската.
— Възползвах се от предимството, че сте уморена след дългото пътуване.
— О, не — бързо отвърнах аз. — Мисля, че вие сте по-добър играч от мен.
— Мисля, че сме достойни съперници — отвърна ми той.
Малко след това му пожелах „Лека нощ“ и се оттеглих в стаята си. Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова щастлива… Спомнях си отново и отново как Конън ме посрещна, как вечеряхме заедно и най-вече думите: „Ние сме достойни съперници“.
Дори забравих, че се намирам в дома на Алис — преди време този факт щеше изцяло да обсеби мислите ми, ала сега знаех само, че Конън ме повика при себе си й изглежда толкова щастлив, че съм тук.
Следващият ден беше също така приятен и непредвидим като първия. Сутринта проведох обичайните занимания с децата, а следобед Конън ни изведе на разходка с каретата.
Заведе
— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.
— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.
— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.
— Защо, татко?
— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.
Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.
— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?
За миг се поколебах, сетне го погледнах право в очите.
— Не, г-н Тремелин.
— Значи не искате да бъдете господарят вкъщи?
— Мисля, че нито мъжът, нито жената трябва да бъдат господари в буквалния смисъл. Те трябва да се борят с трудностите рамо до рамо и да уважават мнението на партньора си.
Усетих как се изчервявам и си представих как би се изсмяла Филида, ако бе чула изявлението ми.
— Г-це Лий, вашата мъдрост превръща фолклора ни в детска шега.
Думите му звучаха в ушите ми през целия път до замъка.
Вечерта пожелах да хапна с Джили в класната стая, а Алвиън вечеря с баща си. След това четох в стаята си. Конън не ме покани на шах.
Легнах си рано и дълго размишлявах за странния обрат, който бе настъпил в живота ми. Заспах с предчувствието, че на другия ден ще ми се случи нещо необикновено.
През нощта се стреснах и скочих от леглото. В стаята ми имаше някой. Нещо се размърда в мрака. Бе рано сутринта, защото бледорозова светлина озаряваше хоризонта.
— Кой е? — извиках аз.
До мен изникна Джили, облечена в стар халат на Алвиън, който бях преправила за нея, и обута с чехлите, които й бях купила.
— Какво правиш тук, Джили?
Тя отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Почаках малко, но тя само ми се усмихна и кимна.
— Кажи ми какво се случи, Джили? Знам, че нещо е станало.
Тя посочи вратата. Тръпки ме побиха по гърба, защото отново ми се стори, че Джили вижда нещо или някого.
— Но там няма нищо — рекох аз.
Детето кимна и промълви:
— Тя е тук. Тя е тук.
Сърцето ми заби лудо. Тя мисли, че Алис е тук. Това беше нейният дом: Джили я е намерила.
— Г-жа Тремелин — прошепнах аз.
Джили се усмихна сияйно и продължи да кима.
— Видя ли я?
Детето отново кимна.
— Тук, в замъка ли?