Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Ерчиван Ердоган

Двадесет и осем години по-късно след смъртта на Касини, на 23 октомври 1740 г. отново е забелязана една «Луна на Венера». Този път това е направено от британския астроном Джон Шорт, който имал на разположение тази гледка в продължение почти на цял час. Той също пресмята огромният диаметър от 4108 километра.

Деветнадесет години по-късно най-после и германският астроном Андреас Майер също имал възможността от бранденбургската Грайфсвалд да наблюдава тази луна в продължение на половин час. След като и астрономи на френското Дружество Лимог през 1761 г. успели също да регистрират няколко пъти обекта, датчанинът Кристиан Хурбау е последният, който през 1768 г. имал щастието да го наблюдава. След това той изчезна безследно в продължение на около 120 години и чак през 1886 г. се появява отново. Астрономът Хузиър е този,

който я кръсти на египетската Богиня «Неит». «Неит» обаче се показа само още веднъж; през 1892 г., и то на прочутия астроном Едуард Е. Бърнард, който откри петата Луна на Юпитер. Оттогава «Неит» отново изчезна и въпреки астрономическата дейност по издирването й до днес не се е показвала.

Вероятно се касае за чуждо небесно тяло, което може би ще се появи отново в нашата Слънчева система през 2012 година. 22 декември 2012 г. е датата, с която започващият с 11 август 3114 година пр. Хр. («Раждането на Венера») календар на маите завършва.

Откъде обаче догоните ще са познавали космическо тяло, след като не са притежавали никакви технически измервателни инструменти?

Още преди най-малко 1000 години догоните били добре осведомени не само за Луната на Венера «Неит», но също така и за истинските природа и качества на системата Сириус. Когато френската етноложка д-р Жермен Дитерлен и антропологът Марсел Гриол ги посещават между 1931 и 1946 г. в африканско Мали, жрицата Инекузу Доло, жрецът Манда, жрецът Йебене, както и старейшината на селото Онгно Лоу Доло, съобщили на слисаните европейски учени, че на всеки шестдесет години народът им празнувал един Ритуал за обновяване на света, който те наричали «празникът-Сигуи» (празникът на Сириус). Най-изумителното в този празник е митологичната му предистория и свързаното с него знание на едно сравнително примитивно бушменско племе. Странно, но догоните били запознати също толкова добре и със спътника на Сириус, както и с планетната система, макар тази звезда не само да е напълно невидима за човешкото око, но не може да бъде открита и с обикновени уреди. Особеното е, че това комплицирано знание на догоните и на древните египтяни изглежда се съдържа в постройката в Нюгрендж.

Например някои от монолитите на Нюгрендж са нашарени със зигзагообразни линии и освен това имат релефни гравюри. В основния си чертеж на Нюгрендж професор О’Кели особено набляга на тези обработени камъни.

Днес обаче, след повече от тридесет години, възниква въпросът какво са искали да отбележат строителите със странната си обработка на камъка. След дълги проучвания Хорст Си може би успява да даде приемлив отговор:

«В досегашната литература камъните бяха така преброявани, че номерираният 8-ми блок бе този, който се огрявал за 17 минути от светлина през деня на зимното слънцестоене. Тази номерация е напълно произволна. Би било много по-смислено, този камък да се отбележи като номер 1 и той — истинската светлинна и блестяща точка в иначе мрачната вътрешност на монумента. — да бъде разглеждан като Слънцето, респ. като мястото на Слънцето. Следователно този камък трябва да бъде маркиран като 1-ви номер, от него трябва да започва броенето. Тогава ще се получи следната последователност: 1 Слънце; 5 Меркурий; 6 Венера; 7 Земя; 9 Марс; 12 Юпитер; 14 Сатурн; 16 Уран; 18 Нептун; 19 Плутон«.

Според казаното още през каменната ера неизвестните строители на Нюгрендж са познавали всичките планети от нашата Слънчева система и съзнателно са ги изобразили в една изработена от камък композиция. При това планетата Уран е открита едва през 1781 г. от изселилия се в Англия германски астроном Фридрих Хершел, а последната в редицата планета Плутон — чак през 1930 г. от тогава едва двадесет и четири годишния британец Клайд Томбог. Странното е че това, което ние открихме едва през 1930 година за нашата Слънчева система, за хората от каменната ера изглежда не е било нещо ново. Дори ако нашите археолози можеха да се занимават единствено с това да спорят — те биха се препънали в собствените си твърдения! Всъщност вземайки под внимание намиращите се върху монолитите спирални мотиви и Пи, в своите изчисления Хорст Си относително детайлно и разбираемо за всеки показва, че тук, в тази каменна сграда, с правдив мащаб е изобразена нашата Слънчева система. И това се случва напълно независимо

от мерните единици лакът, ярд, метър и т. н. На фона на тази очевидност той повдига един относително важен въпрос към ученото съсловие, на който обаче сам и отговаря:

«Ако тук е изобразена толкова точно нашата Слънчева система, какво тогава означава частта, изобразена от другата страна на нашия чертеж;? Възможно е отговорът да е следният: изображението се отнася до друга Слънчева система, такава, която се състои от тринадесет планети. Ако това е така, то със сигурност в Нюгрендж се крие и упътването за позицията на тази система!»

В Нюгрендж всъщност съществуват две архитектонични особености, които според моите проучвания са във връзка със Слънчевите системи Алдебаран и Сириус и съответно позволяват допускането за втора планетна система.

Интересното започва още от външната форма на постройката в Нюгрендж: вероятно строителите са я направили така, че овално очертаната окръжност изобразява позицията на небесните тела на Сириус. Навярно те са знаели (както и догоните), че тази описана окръжност не изобразява реалната орбита на една планета около Централното слънце, а че около общия център Сириус-А и Сириус-В описват елиптична орбита. Едва когато тази сграда бъде погледната от птичи поглед, данните за орбитите на Сириус се потвърждават. Така най-външният ръб представлява Сириус-В, а средищната позиция на отвора — Сириус-А. Ако Хорст Си изцяло трябваше да следва теорията си, то три от 13-те планети, изобразявани от 13-те монолита, съгласно разбиранията на догоните би трябвало да са населени.

Втората архитектонична особеност се намира в центъра на постройката, откъдето в Слънчевата система на египетския Бог Ра може да бъде наблюдавано «Окото на телеца», Алдебаран. Голямата червена звезда Алдебаран, която се намира на 68 светлинни години в съзвездието на Телеца (Taurus), била наричана от древните египтяни, както и от келтите — «Окото на бика». На арабски «Ал-Дабаран» означава «този, който преследва следващите», в смисъл че той следва Плеядите. Именно в тази звезда келтите виждат мястото на своят бъдещ живот и обрисуват Алдебаран като тяхна бъдеща територия. В рамките на ранноисторическата келтска митология се е вярвало, че «предстоящото пътешествие» на техните жреци-учени щяло да завърши с Алдебаран.

Възможно ли е това да представлява някакъв запазил се древен, спомен за конструкторите на Нюгрендж?

На малкия остров Гаврини във френски Бретан съществува един долмен, въпреки че в него никога не е бил откриван труп. Постройката в Гаврини е образувана от 52 монолитни блока и е покрита от тонове дребни камъни, пясък и хумус. По всяка вероятност тук също се е издигало подобно на календар съоръжение, в което числото 52 е било така избрано, че да съответства на 52-те седмици в годината на нашия слънчев календар. Това изкуствено построено образувание е забелязано чак през 1832 г., въпреки че селяните от поколения знаят за него и го приписват на предшествениците си.

Едва преди няколко години френският учен Гуенло льо Скуз успя да извлече от постройката математически данни. Ученият забелязал, че монолитите отчасти били изпъстрени с особени гравюри. Льо Скуз започнал да номерира каменните колони от дясно на ляво. При което на 21-вия монолит той забелязал някакъв смешен рисунък от «брадви». Междувременно рисунъкът се оказал числото 3456 от нашата десетична система. Ако разделим 3456 на 21, се получава 164,57. Последното число точно отговаря на дължината на кръга на постройката в Гаврини, която днес се намира от осем до дванадесет метра под морското равнище.

Диаметърът на каменния кръг от 52,38 метра също не бил избран случайно от строителите. Защото в деня на слънцестоенето южният азимут към Гаврини отстои на 52 градуса и 38 минути. Разбира се и тук при деленето на дължината с диаметъра се оперирало с числото Пи. Естествено много метролози се противопоставят и заявяват, че строителите на Гаврини никога не били измервали нещата с метър. Но и при числовите единици трябва да имаме в предвид, че релациите при всички случаи остават същите, независимо от това дали се пресмята на базата на цолове, метри или на нещо друго. И ако все още мнозина продължават да говорят единствено за случайности, то поне е факт, че 52,38 метра са почти равни на 100 египетски царски лакти.