Затворник по рождение
Шрифт:
— Не е вярно. Крейг ги каза.
— Също така казахте, че сте напуснали „Дънлоп Армс“ през задната врата.
— Да.
— Защо не си тръгнахте през официалния вход?
— Исках да се измъкна навън, без да предизвиквам повече неприятности.
— Значи вече сте причинили някакви неприятности?
— Не е вярно, не сме ставали причина за неприятности.
— Защо все пак не си тръгнахте през предния вход? Тогава щяхте да се озовете на оживена улица и да се измъкнете, ако използвам собствените
Бет мълчеше.
— Може би ще успеете да ни обясните поне какво е имал предвид брат ви с думите: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», като поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.
— Шегуваше се.
Пиърсън гледа съсредоточено в записките си известно време, след това рече:
— Ще ме извините, госпожице Уилсън, но не виждам нищо шеговито в думите му.
— Защото не произхождате от Ийст Енд.
— Нито господин Крейг — отговори Пиърсън и побърза да добави: — След което Картрайт избутва господин Уилсън към задната врата и тогава господин Крейг е чул брат ви да казва: „Да излезем вън да се разберем“.
— Господин Крейг каза: „Да излезем вън да се разберем“, защото такъв език използват в Уест Енд.
Умна жена, помисли си Алекс, зарадван, че е схванала идеята му и я използва в точния момент.
— И когато излязохте навън, видяхте, че господин Крейг ви чака на другия край на алеята?
— Да, така беше.
— Колко време мина, преди да го видите там?
— Не помня — отговори Бет.
— Сега пък не си спомняте.
— Не беше минало много време.
— Не беше минало много време — повтори Пиърсън. — По-малко от минута?
— Не мога да кажа със сигурност, но той стоеше там.
— Ако бяхте излезли от „Дънлоп Армс“ през предната врата, бяхте минали през пълната с хора улица, след това по дългата тясна алея, за да стигнете задния вход на бара, щяхте да видите, че това са близо двеста и десет метра. Да не искате да кажете, че господин Крейг е изминал цялото това разстояние за по-малко от минута?
— Вероятно.
— А приятелите му са се присъединили скоро след това? — настоя Пиърсън.
— Точно така.
— Обърнахте се и видяхте, че господата Девънпорт и Мортимър са пред задната врата.
— Именно.
— Всичко това за по-малко от минута? — Прокурорът замълча за миг. — Кога според вас са успели да скроят този детайлен план за действие?
— Не разбирам какво искате да кажете — промълви Бет и стисна ниския парапет пред мястото за свидетеля.
— Напротив, според мен много добре разбирате, но нека повторя за заседателите: двама души напускат бара през предната врата и заобикалят сградата, докато други двама излизат през задния вход и застават пред вратата. Всичко това за около минута.
— Може да е било и повече от
— Нали искахте да избягате — напомни Пиърсън. — В такъв случай, ако е било повече от минута, щяхте да имате време да изтичате до главната улица и да изчезнете много преди те да са стигнали на съответните места.
— Спомних си — обади се Бет. — Дани се опита да успокои Бърни, но брат ми настояваше да се върнат в бара и да се разбере с Крейг. Значи е било повече от минута.
— Може би Картрайт е бил този, който е искал да се разбере с брат ви, за да стане ясно веднъж завинаги кой ще е шефът, когато баща ви се пенсионира.
— Ако беше така, Бърни щеше да уреди нещата с един удар и да го просне на земята.
— Не и ако Картрайт има нож.
— Крейг държеше нож и той промуши Бърни.
— Как може да сте толкова сигурна, госпожице Уилсън, след като дори не сте видели намушкването.
— Бърни ми каза какво се е случило.
— Сигурна ли сте, че точно Бърни ви е казал, а не Дани?
— Сигурна съм.
— Ще ме извините за клишето, госпожице Уилсън, но вие си имате своя история и твърдо се придържате към нея.
— Така е, защото точно това се случи.
— Предполагам е вярно също, че сте се тревожили за брат си, нали?
— Да. Губеше страшно много кръв и се страхувах, че няма да оцелее — отговори Бет и се разплака.
— Защо тогава не повикахте линейка? — Алекс също си бе задал този въпрос и сега се чудеше какво ще отговори Бет. Но тя мълчеше, което даде възможност на Пиърсън да добави: — Нали сама казахте, че брат ви е бил прободен няколко пъти.
— Нямах телефон! — промълви Бет.
— Но годеникът ви е имал — напомни Пиърсън. — Нали по-рано същата вечер се е обадил на брат ви, за да го покани при вас в кръчмата?
— Линейката така и така пристигна след няколко минути — отвърна Бет.
— А ние всички знаем кой всъщност я е повикал, нали, госпожице Уилсън? — заяви Пиърсън, обърнат към заседателите.
Бет наведе глава.
— Позволете ми да ви напомня и други полуистини, госпожице Уилсън, които казахте в отговорите си към моя уважаван колега.
Бет сви устни.
— „Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.“
— Точно така беше — дръзко заяви Бет.
— Казахте също — продължи Пиърсън, забил поглед в записките си, — че според вас Девънпорт не изглеждал толкова добре, колкото господин Картрайт.
— Така си е — отвърна Бет.
— И че ако нещо се обърка, „ще държи да го подкрепите в неговата версия“.
— Така беше.
— Все едно каква е тази версия.
— Не съм казала такова нещо.
— Аз го казвам — потвърди Пиърсън. — Защото според мен сте готова да кажете всичко, само и само да защитите съпруга си.