Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Той не ми е съпруг.

— Но ще бъде, ако го оневинят.

— Естествено, че ще го оневинят.

— Колко време мина от нощта, в която брат ви беше убит?

— Повече от шест месеца.

— Колко често сте се виждали с господин Картрайт в този период?

— Посещавах го всяка неделя — гордо заяви Бет.

— И колко трае едно такова посещение?

— Около два часа.

— Излиза, че за последните шест месеца сте прекарали заедно общо около — той вдигна замислено очи към тавана — петдесет часа.

— Никога не съм ги изчислявала.

— Но

сега, като се замислите, не ви ли се струва, че това е доста време, през което могат да бъдат обсъдени отново и отново подробностите около случката, така, че да се разберете какво да говорите?

— Няма такова нещо.

— При посещенията си в затвора… — Пиърсън замълча драматично — обсъждахте ли с господин Картрайт случилото се?

— Предполагам, че сме говорили и за това.

— Естествено, че сте говорили за това. Как иначе ще си спомняте всяка подробност от случилото се в онази нощ, както и всяка дума, казана тогава, като в същото време не си спомняте какво сте закусвали тази сутрин.

— Спомням си много добре какво се случи в нощта, когато брат ми беше убит, господин Пиърсън. Забравя ли се такова нещо? Крейг и неговите приятели са имали далеч повече време, за да подготвят своите истории, защото не са си говорили само в часовете за посещения, нито са били ограничавани за мястото и времето на срещите си.

— Браво! — възкликна Алекс не много високо, но достатъчно силно, за да го чуе Пиърсън.

— Да се върнем на пътеката зад бара, за да проверим за пореден път паметта ви — бързо смени темата прокурорът. — След около минута господин Крейг и господин Пейн се появяват на алеята, насочват се към брат ви и без никаква провокация започват да го бият.

— Да, точно така.

— Нападат човек, когото виждат за първи път.

— Именно.

— А когато става напечено, господин Крейг вади нож, незнайно откъде, и пробожда брат ви в гърдите.

— Не беше незнайно откъде. Взел го е на излизане от бара.

— Излиза, че не Дани го е взел от бара, така ли?

— Щях да видя, ако е бил Дани.

— Но не сте видели и Крейг да го взима.

— Не съм.

— Видяхте го да стои в другия край на алеята след около минута.

— Видях го.

— Носеше ли нож? — Пиърсън се облегна назад и зачака отговора.

— Не си спомням.

— Може би все пак ще си припомните в чии ръце беше ножът, когато стигнахте до брат си.

— У Дани, който ми каза, че го е измъкнал от ръцете на Крейг.

— Но вие не видяхте това с очите си.

— Не.

— Годеникът ви е бил покрит с кръв, нали?

— Естествено — отговори Бет. — Беше прегърнал брат ми.

— Ако господин Крейг беше промушил брат ви, и по него трябва да е имало кръв.

— Няма как да знам това. Вече беше изчезнал.

— Просто така? — изуми се Пиърсън. — Как ще обясните тогава, че при пристигането на полицията минути по-късно, господин Крейг е седял в бара в очакване на инспектора и по него е нямало и капка кръв?

Бет не отговори.

— Нека

ви напомня — продължи Пиърсън — кой е повикал полицията. Във всеки случай не вие, госпожице Уилсън, а господин Крейг. Доста необичайно за човек, който току-що е намушкал някого с нож и дрехите му са били покрити с кръв. — Той замълча, за да може образът да се настани добре в съзнанието на заседателите и да ги подготви за следващия въпрос. — Госпожице Уилсън, за първи път ли годеникът ви се замесва в разправия, по време на която някой е извадил нож и вие му се притичвате на помощ?

— Не разбирам накъде биете.

Редмейн се взря в Бет. Дали бе скрила нещо от него?

— Може би е време да проверим отново забележителната ви памет — отбеляза Пиърсън.

Съдията, заседателите и Редмейн гледаха напрегнато прокурора, който очевидно не бързаше да извади коза си.

— Дали ще си спомните, госпожице Уилсън, какво се случи на игрището на училище „Клемент Атлий“ на дванайсети февруари осемдесет и шеста.

— Но това е преди петнайсет години! — протестира Бет.

— Така е, но си мисля, че сигурно си спомняте как мъжът, за когото винаги сте знаели, че ще се омъжите, е попаднал на първа страница на местния вестник. — Пиърсън се облегна назад и помощникът му му подаде фотокопие на брой на „Бетнал Грийн и Боу Газет“ от 13 февруари 1986. Той помоли пристава да предаде доказателството на свидетелката.

— Разполагате ли с копия и за заседателите? — попита съдия Саквил, като погледна прокурора над очилата си.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Пиърсън даде знак на помощника си и той предаде тесте листа на пристава, който ги раздаде на заседателите. Последният подаде на Дани, но той отказа да го приеме. Пиърсън го погледна изненадано. Дори му мина през ум, че може да е неграмотен. Напомни си да провери този факт, когато Картрайт седне на свидетелското място.

— Както виждате, госпожице Уилсън, това е копие на първа страница на „Бетнал Грийн и Боу Газет“, с материал, съобщаващ за сбиване с нож на игрището на „Клемент Атлий“, след което Даниъл Картрайт бил разпитан от полицията.

— Тогава той само искаше да помогне — отбеляза Бет.

— Създава се впечатление, че това му е станало навик.

— Какво искате да кажете?

— Че господин Картрайт е участвал в сбиване с нож, а вие го определяте като опит да помогне.

— Другото момче в крайна сметка влезе в затвора „Борстал“.

— Очевидно се надявате и този път някой друг да влезе в затвора вместо онзи, за когото искате да се омъжите.

— Така е.

— Радвам се, че поне това уточнихме — отговори Пиърсън. — Може би ще бъдете така любезна да прочетете пред съда параграфа, който започва с думите: „По-късно Бет Уилсън разказа на полицията…“.

Бет сведе очи към текста: По-късно Бет Уилсън разказа на полицията, че Дани Картрайт не участвал в свиването, а само се притекъл на помощ на своя приятел и така най-вероятно спасил живота му.