Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Не ви ли звучи познато, госпожице Уилсън?

— Дани наистина не участва тогава в сбиването.

— Защо тогава е бил изгонен от училище?

— Нямаше такова нещо. Остана си вкъщи само докато траеха разпитите.

— По време на които вие дадохте показания, които го оневиниха, а другото момче попадна зад решетките. — Бет отново наведе глава. — Но да се върнем на последното сбиване с нож, за което вие за пореден път сте съвсем подходящо наблизо, за да се притечете на помощ на своето гадже. Вярно ли е — побърза

да продължи Пиърсън, преди Бет да е успяла да го прекъсне, — че Картрайт се надява да наследи автосервиза „Уилсън“ след пенсионирането на баща ви?

— Да, татко вече беше казал на Дани, че е сред кандидатите му за тази работа.

— А не установихте ли по-късно, че баща ви е променил решението си и е съобщил на Картрайт, че възнамерява да остави сервиза на брат ви?

— Така беше, но Бърни никога не е искал това, приемаше, че Дани е лидерът.

— Възможно е, но след като става дума за семеен бизнес, не е ли естествено брат ви да се е почувствал засегнат, че е бил пренебрегнат?

— Не. Бърни не искаше да отговоря за абсолютно нищо.

— Защо тогава според вас същата вечер е казал: „А ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», ако поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Той не каза „ако“, господин Пиърсън, той каза „когато“. Има разлика.

Алекс Редмейн се усмихна.

— За съжаление в случая можем да разчитаме единствено на вашата дума, госпожице Уилсън, докато от другата страна имаме трима свидетели, които твърдят тъкмо обратното.

— Те всички лъжат — извиси глас Бет.

— А вие единствена казвате истината — отвърна Пиърсън.

— Да, аз казвам истината.

— Кой според баща ви казва истината? — попита Пиърсън, сменяйки неочаквано посоката.

— Ваша Светлост — скочи мигновено Алекс Редмейн, — подобна информация не само е напълно излишна, но и няма никаква връзка с делото.

— Съгласен съм с уважаемия колега — намеси се Пиърсън, преди съдията да успее да отговори. — Но госпожица Уилсън живее в един дом с баща си и предположих, че може би са имали време да поговорят по този въпрос.

— Много вероятно — обади се съдията, — но не смятам, че е разумно да допусна този въпрос. Може да не отговаряте, госпожице Уилсън.

Бет вдигна очи към съдията и заяви, като трудно удържаше риданията си:

— Баща ми не ми вярва — заяви тя. — Все още е убеден, че Дани е убил брат ми.

Изведнъж всички в залата зашумяха. Наложи се съдията няколко пъти да призове за ред и тишина, преди Пиърсън да продължи.

— Госпожице Уилсън, искате ли да добавите нещо, което би помогнало на заседателите? — с надежда попита прокурорът.

— Да — отвърна Бет. — Баща ми не беше там, а аз бях.

— Също и вашият годеник — вмъкна Пиърсън. — Предполагам, че нещо, започнало като една от обичайните кавги, е завършило като трагедия, когато Картрайт е намушкал брат ви.

— Крейг намушка брат

ми.

— Докато сте били в другия край на алеята, за да викате такси.

— Да.

— А когато полицията пристига, заварва Картрайт целия в кръв. А единствените пръстови отпечатъци по ножа са неговите.

— Вече обясних какво се случи — промълви Бет.

— В такъв случай ще можете да обясните и как стана така, че няколко минути по-късно по костюма и дрехите на Крейг няма и капка кръв.

— Имал е на разположение близо двайсет минути, за да изтича до вкъщи и да се преоблече — отбеляза Бет.

— Дори трийсет — обади се Редмейн.

— Значи и вие се придържате към теорията за Супермен, така ли? — попита Пиърсън.

— Той сам призна, че е бил на задната улица — допълни Бет, игнорирайки забележката му.

— Така е, но едва след като е чул писъка ви. Оставил е приятелите си, за да види дали не ви заплашва нещо.

— Не е вярно. Той вече беше на алеята, когато Бърни беше промушен.

— Промушен, но от кого?

— От Крейг! Крейг! Крейг! — развика се Бет. — Колко пъти да ви повтарям.

— Същият, успял да стигне за по-малко от минута до алеята? Успял също и да позвъни в полицията, да се върне в бара, да помоли приятелите си да си тръгнат, да си отиде вкъщи, да съблече окървавените дрехи, да вземе душ, а после да се върне в бара и да чака полицията. След това е успял да разкаже смислено какво се е случило, като думите му са потвърдени от всички останали в бара.

— Но те не казват истината — възрази Бет.

— Разбирам — въздъхна Пиърсън. — Всички заклели се свидетели не казват истината.

— Да, те просто го защитават.

— А вие не защитавате вашия годеник.

— Не, само казвам истината.

— Истината, каквато я виждате вие — уточни Пиърсън. — Защото всъщност не сте видели намушкването.

— Нямаше и нужда, защото Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че е бил Бърни, а не Дани?

— Бърни беше — настоя тя.

— Малко преди да издъхне?

— Да! — извика Бет.

— Много удобно — рече Пиърсън.

— Ще видите, че когато застане на свидетелското място, Дани ще потвърди историята ми.

— Особено след като сте се виждали всяка неделя в продължение на шест месеца. Не се съмнявам, че ще потвърди — рече Пиърсън. — Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

11.

— Какво закусвахте тази сутрин? — каза Алекс.

— Бива си го този стар мошеник — разсмя се баща му.

— Какво му е смешното?

— Трябваше да те предупредя. Пиърсън има два въпроса, с които започва разпит на свидетел на защитата. Още като млад адвокат той разчиташе, че съдията може да ги е чувал, но нищо неподозиращ свидетел, да не говорим пък за съдебните заседатели, се стъписва.