Затворник по рождение
Шрифт:
— Разбирам проблема ви — отвърна съдията, — но настоявам още веднъж да се опитате да стигнете до единодушно решение. Не бих искал да обявявам преразглеждане на делото и съдът да премине през същия процес за втори път.
Алекс наведе глава. Той трябваше да поиска преразглеждане. Ако му бяха дали втори шанс, нямаше съмнение, че щеше да успее… Заседателите се оттеглиха в мълчание и повече не се върнаха тази сутрин.
Алекс седеше сам в ъгъла на ресторанта на третия етаж. Остави супата си да изстине и само разрови салатата, преди
В три часа и дванайсет минути по уредбата се чу съобщение:
— Всички участници в процеса „Картрайт“ да се явят в съдебна зала номер четири. Очаква се заседателите да влязат всеки момент.
Алекс се смеси с останалите, които влязоха забързано в залата и заеха местата си. След като шумът утихна, се появи и съдията, който нареди на разсилния да повика заседателите. Когато те влязоха в залата, Алекс веднага забеляза, че един-двама изглеждат притеснени.
Съдията се наведе напред и попита говорителя:
— Успяхте ли да стигнете до решение?
— Не, Ваша Светлост — отвърна веднага мъжът.
— Смятате ли, че ще стигнете до единодушно решение, ако ви предоставя още време?
— Не, Ваша Светлост.
— Би ли помогнало, ако реша да взема предвид решението на мнозинството от вас, което означава решение, взето с поне 10 гласа?
— Това би могло да реши проблема, Ваша Светлост — отвърна говорителят.
— Тогава ще ви помоля да се съберете отново и да се върнете с решение.
Съдията кимна на разсилния, който изведе заседателите от залата.
Алекс тъкмо смяташе да излезе и да продължи с обиколките си, когато Пиърсън се протегна към него и му каза:
— Стой тук, мило момче. Имам чувството, че много бързо ще се върнат.
Алекс се настани в своя край на скамейката. Точно както предвиди Пиърсън, заседателите заеха отново местата си само след няколко минути. Алекс се извърна към прокурора, но преди да проговори, по-възрастният му колега каза:
— Не ме питай, момчето ми. Така и не успях да проумея машинациите на заседателите, въпреки че от трийсет години съм в съдебната зала.
Алекс целият трепереше, когато разсилният извика:
— Говорителят да стане.
— Стигнахте ли до решение? — попита съдията.
— Да, Ваша Светлост — отговори мъжът.
— И това решение е взето с мнозинство?
— Да, Ваша Светлост, десет срещу два гласа.
Съдията кимна по посока на разсилния, който се поклони.
— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — намирате ли обвиняемия на подсъдимата скамейка, Даниъл Артър Картрайт, за виновен или невинен по обвинение в убийство?
Минаха само няколко секунди преди отговора, но те се сториха цяла вечност на Алекс.
— Виновен — произнесе говорителят.
Из цялата зала премина въздишка. Първата реакция на Алекс бе да се обърне и да погледне Дани. Лицето му не издаваше никаква емоция. Над него, от галерията за публиката, се носеха викове: „Не!“, придружени от ридания.
След като съдебната зала утихна, съдията изнесе продължителна реч, преди да произнесе присъдата. Единствените думи, които Алекс разбра и които дълго щяха да го преследват, бяха: „двайсет и две години“.
Баща му го беше съветвал никога да не допуска присъдата да му се
В крайна сметка, само един на сто обвиняеми бе осъждан несправедливо.
Но Алекс изобщо не се съмняваше, че Дани Картрайт е точно този един на сто.
Книга втора
Затворът
17.
— Добре дошъл обратно, Картрайт! — Дани се вгледа в мъжа зад бюрото в приемната, но не отговори нищо. Служителят се зачете в документа пред себе си. — Двайсет и две години! — въздъхна господин Дженкинс. Замълча за секунда, после продължи: — Разбирам как се чувстваш, защото от толкова дълго съм на тази служба.
Дани смяташе господин Дженкинс за възрастен човек. И аз ли ще изглеждам така след двайсет и две години, зачуди се сега.
— Съжалявам, момче — рече Дженкинс, а това не беше реплика, която често използваше.
— Благодаря — тихо отвърна Дани.
— Вече не си подсъдим — продължи полицаят, — така че не ти се полага самостоятелна килия. — Отвори друга папка и се зачете. В затвора нищо не ставаше бързо. Дженкинс прокара пръст по дълга колона с имена и спря, щом стигна до празен ред. — Ще те настаня в блок три, килия номер едно-две-девет. — Прегледа имената на настоящите обитатели на същата килия. — Би трябвало да са ти приятна компания — добави той без повече обяснения и кимна на по-младия полицай, застанал зад гърба му.
— Последвай ме, Картрайт, и си отваряй очите на четири — нареди полицаят, когото Дани виждаше за първи път.
Тръгнаха по дълъг тухлен коридор, боядисан в бледомораво — цвят, който никое едно друго учреждение не би избрало за помещенията си. Спряха пред двойна решетъчна врата. Полицаят избра голям ключ от връзката на колана си, отключи вратата и подкани Дани да мине пред него. После го последва, заключи вратата и едва тогава пъхна ключа в следващата. Озоваха се в коридор, боядисан в зелено — знак, че се намират в охранявана зона. В затвора всеки цвят означаваше нещо. След малко приближиха втора двойна врата. Последваха още четири, преди да стигнат блок три. Не беше трудно да се разбере защо никой не бе успял да избяга от „Белмарш“. Цветът на стените се бе променил от бледоморав, през зелен, до син, когато Дани беше предаден на дежурния надзирател в блок три. Надзирателят бе облечен в абсолютно същата синя униформа, същата бяла риза и черна вратовръзка и с обръсната глава, сякаш искаше да внуши, че е не по-малко жесток от обитателите на затвора.
— И така, Картрайт — дружелюбно започна той, — това място ще е домът ти през следващите осем години. Така че по-добре се разположи удобно и се помъчи да свикнеш. Ако не ни създаваш проблеми, и ние няма да те притесняваме. Ясно?
— Ясно, шефе — повтори Дани, като добави обръщението, което всеки затворник използваше към полицай, на когото не знаеше името.
Докато изкачваше металните стъпала към първия етаж, Дани не забеляза нито един затворник. Всички бяха заключени в килиите си — където прекарваха по-голямата част от денонощието, понякога дори по двайсет и два часа. Полицаят провери името му в списъка на килиите и се засмя, щом прочете в коя е разпределен.