Зелено дайкири
Шрифт:
„Харесва ме. Тя наистина ме харесва.“
„Мразя го.“
Наистина го мразя, реши Виктория.
По дяволите, бяха я предупредили за Соломон. Винаги пробвал новите прокурори, карал ги да загубят самообладание и ги подмамвал да провалят делото заради нарушаване на процедурата. А тя не беше съвсем „новак“. Уреждаше споразумения и водеше изслушвания вече осем месеца. Нима не беше спечелила първите си две криминални дела? Естествено, в тях не участваше Стив Коли-и-Беси Соломон.
— Да знаеш, че ни пратиха тук за обида
Нямаше да му достави удоволствие и да каже: Защо?
Или: Как?
Или: Върви на майната си!
— Никога не наричай другия адвокат „шибана акула“ в съда — продължи той, — запази го за почивките.
— Ти ме нарече „изтребител“.
— Грешка на езика.
— Непоправим си.
— Остави големите думи. Ще смутиш заседателите, а и съдиите.
Виктория спря да крачи. В килията беше задушно, а и краката ужасно я боляха. Искаше да събуе високите си обувки „Прада“ с каишки през глезените, но ако стъпеше на гнусния лепкав под, трябваше да изгори чорапогащника си после. Карираната й права пола беше неудобна, а и прекалено тясна. Искаше й се да я беше отпуснала, преди да дойде в съда. Особено след като забеляза как тази свиня Соломон бройка задника й.
Видя как се е излегнал на пейката с ръце под главата като безделник в хамак на плажа. Имаше тъмна коса, чорлава и непокорна, дяволити очи и самодоволна усмивка, като че ли току-що й беше забол бележка „Ритни ме“ на дупето. Боже, направо я вбесяваше!
Нямаше търпение да се върне обратно в залата и да осъди онази отрепка, клиента му. Но точно сега беше изтощена. Приливът на адреналин спадна и умът й беше замъглен от недоспиване. Беше се упражнявала с часове пред огледалото:
— Дами и господа съдебни заседатели, ще чуете показанията на митнически служители, отговарящи за вноса на диви животни…
Май вървеше по грешен път. Колко пъти беше проверила правните основания, беше подготвяла свидетелите си, беше репетирала пледоарията си?
— … които ще свидетелстват, че обвиняемият Аманчо Педроса незаконно и контрабандно е внесъл в страната, както следва: четири дългоопашати папагала, три зелени папагала, два папагала какаду…
И един кеклик.
Май сама се провали. Може би затова се огъна днес. Сигурно е изглеждало нелепо как бута количка от супермаркет, пълна с кутии, към банката на обвинението? Ето го Соломон с един-единствен жълт бележник и ето я нея, натоварена с книги, папки с доклади и картончета за опресняване на паметта с цветни индекси, запълнени с бележки.
Макар че презираше Соломон, наистина му завиждаше за наглата самоувереност. Как се носеше из съдебната зала, плъзгаше се до стенографката, разтягаше непринудена усмивка към съдебните заседатели. Слаб, жилав и елегантен, той се чувстваше удобно в собствената си кожа. Когато тя стана да говори, беше скована и механична. Всичките тези очи, които я гледаха и преценяваха! Щеше ли някога да притежава неговата самоувереност?
Преди час дори не разбра, че е задържана за обида на съда. Съдия Гридли дори не го каза. Направи „Т“ с ръце и каза
— Таймаут. Това никак няма да изглежда добре на повторението.
Чак тогава си спомни, че съдията беше нещатно служебно лице в Университетската футболна лига.
— Господин Соломон, вие трябваше да знаете — продължи съдия Гридли. — Госпожице Лорд, вие ще трябва да се научите. Когато кажа стига караници, значи стига. Край на ударите след свирката в моята зала. Пристав, настанете удобно тези двама скандалджии.
Колко унизително! Какво щеше да каже на шефа си? Спомни си двете основни точки в уводната лекция на Рей Пинчър:
— Ако те задържат за обида на съда, ще ти се стъжни. Ако се повтори, с теб е свършено.
Но тя нямаше да позволи да се случи отново. Когато се върнеха в съда, тя щеше…
Ужас!
Нещо се беше залепило отпред на велурената й обувка.
Парче тоалетна хартия!
С погнуса го изчисти с подметката на другата обувка. Още някоя гадост?
— Хей, Лорд, ще постоим тук доста време — пак този дразнещ глас от другата килия. — Така че ето някои основни правила. Когато на единия му се допишка, другият се обръща с гръб.
Тя хвърли поглед към голата метална тоалетна чиния.
Да бе! Да клекне над тази тенджера за фондю, дето бъка от бактерии!
Не отговори, а той каза:
— Още ли си тук, или се изпари? — Някъде навътре в стените водопроводните тръби загъргориха и водата изклокочи. — Както искаш, ама аз трябва да източа бойлера.
„Какъв кретен!“
Соломон е от мъжете, на които се натъкваш из баровете и фитнес залите, помисли си тя, толкова тъпи, че си въобразяваха, че са едновременно остроумни и очарователни.
— Не надзъртай — каза той.
„Тези мъже са истинска напаст и огромен процент от тях стават адвокати.“
— Свалям си ципа…
„Мили Боже, прещипи му скротума, захвани му топките!“
— Аааа… — въздъхна той, а струята заби по чинията като градушка по покрив. — Деветдесет и девет бутилки бира на стената — запя той. — Деветдесет и девет бутилки бира…
— Не знаех, че още правят мъже като теб — каза Виктория Лорд.
Влизам й под кожата, помисли си Стив. Много ясно, че още пробутваше стария номер „Аз съм силна, аз съм недостъпна, аз съм жена“, но той усещаше промяна в настроението й.
Имаше нещо различно у свадливата госпожица Лорд. Нямаше нищо общо със съдебните стенографки, с които обикновено се срещаше. Тихи, доста покорни жени, които записваха онова, което чуваха. Нито пък с набедените модели, чийто мозък се беше изпържил от светкавиците на фотоапаратите.
Спомни си как огледа залата, когато Виктория стана и се обърна към съдията. Всички участници — от неговия клиент измамник до задрямалия пристав — бяха приковали поглед в нея. Съдебни заседатели, съдии, ченгета, надзиратели, затворници, чиновници, обществени защитници. Мамка му, всички _нея_ гледаха, дори когато _той_ говореше. Да, тя беше естествена, имаше магнетично излъчване, което не се учеше в правния факултет.