Зелено дайкири
Шрифт:
— Боже, с удоволствие бих я защитавал! — каза Стив.
— Вдовицата ще си избере Ед Шоат или Рой Блек — предсказа съдия Гридли.
— Аз съм добър колкото тях.
— Не става дума за намушкване с нож в събота вечер в Либърти Сити — рече Пинчър. — Това е висшето общество.
Пинчър беше прав, Стив го знаеше. Беше водил дузина дела за убийства, но повечето бяха за малко пари или без пари. Никога не бе имал клиенти с възможностите на О. Джей Симпсън или Клаус фон Бюлоф. Или с красотата и блясъка на Катрина Барксдейл. Не познаваше семейство Барксдейл, но беше чел за тях. Чарлс беше натрупал милиони от строеж на небостъргачи
„Адвокатът, който се заеме с делото, ще стане известен.“
Стив си представяше Съдебната палата заобиколена от телевизионни камиони, генераторите бръмчат, гора от сателитни чинии, армия от репортери. Истински панаир на паркинга, продавачи продават фланелки с надпис „Освободете Катрина“, границадо* и арепа**. Щеше да има телевизионни интервюта, статии в списания, анализатори щяха да критикуват стратегията на защитата и прическата му. И накрая идваше хонорарът. Не че парите го привличаха. Но разходите около Боби се увеличаваха лавинообразно, а му се искаше да задели и някой и друг долар настрани за образованието на момчето.
[* Замразен плодов сироп (исп.). — Б.пр.]
[** Царевична питка. — Б.пр.]
Нямаше ли да е супер да си вървят рамо до рамо с Пинчър? Копелето щеше да се опита да язди понито чак до губернаторската резиденция. Това още повече засили желанието му да поеме делото. Мразеше претенцията и фарисейството, но най-вече мразеше грубияните. А Рей Пинчър беше и трите неща едновременно.
— Тази не е от твоята лига, Соломон — каза Пинчър, удряйки точно в слабото място.
„Не е от твоята.“
Боже, колко мразеше подобни неща! Но това породи още една обезкуражаваща мисъл.
И Виктория Лорд ли не беше от неговата лига?
ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК МАЯМИ-ДЕЙД
ИЗВАДКА ОТ СПЕШНИТЕ ПОВИКВАНИЯ
_Диспечер:_ Полиция Маями-Дейд. Един момент моля.
_Жена:_ 911? По дяволите, чувате ли ме? 911?
_Диспечер:_ Полиция Маями-Дейд. Спешен случай ли е?
_Жена:_ Съпругът ми! Съпругът ми не диша!
_Диспечер:_ Запазете спокойствие, госпожо. Пречи ли му нещо да си поеме въздух?
_Жена:_ Не знам. Не диша.
_Диспечер:_ Хранеше ли се?
_Жена:_ Правехме секс. О, Чарли, дишай!
_Диспечер:_ Кажете си името и адреса, госпожо.
_Жена:_ Катрина Барксдейл, Касуарина Конкурс 480, Гейбълс Истейтс.
_Диспечер:_ Опитахте ли изкуствено дишане?
_Жена:_ Съпругът ми е Чарлс Барксдейл. Чарлс Барксдейл! Джордж Буш ни е идвал на гости.
_Диспечер:_ Изкуствено дишане, госпожо?
_Жена:_ Трябва да развържа Чарли.
_Диспечер:_ Да го развържете?
_Жена:_ Вече свалих маската му.
3.
Цинк Амебата
Докато крачеше по коридора пред съдебната зала на съдия Гридли, мислите на Стив се насочиха далеч от процеса за контрабанда на птици.
Едва миналия месец Стив се беше консултирал със специалист по болести на централната нервна система. Никой не можеше да определи точно какво е заболяването на племенника му, което съчетаваше остро разстройство в развитието с изключителни умствени способности. Момчето можеше цял час да седи със скръстени крака на канапето и да се поклаща напред-назад, изгубено в собствения си свят, и изведнъж да избухне в плач, а след пет минути да започне да рецитира дълги пасажи от „Енеида“.
На латински.
И после на старогръцки.
Лекарят жонглираше с неразбираеми словосъчетания като „фронтотемпорална деменция“, „парадоксално функционално улеснение“ и „задържана невронна стимулация“. Единствената фраза, която Стив ясно разбра, беше „пет хиляди долара на месец“ — таксата за частен учител и терапевт.
Така че колкото повече си мислеше за делото „Барксдейл“, толкова по-митични размери придобиваше то. Естествено, парите и известността щяха да бъдат супер, но търсенето на златното руно беше за Боби. Делото „Барксдейл“ можеше да се окаже билетът му към по-добър живот.
Но как да привлече клиента?
Понеже не се движеше с любителите на хайвер и шампанско, Стив си даваше сметка, че някой трябва да го представи на вдовицата. И то бързо. Видя, че има пет минути преди да си насади задника на банката на защитата по делото „Педроса“ — достатъчно за един телефонен разговор. Като продължаваше да крачи в сумрачния коридор, той набра кантората си от мобилния си телефон.
— Ола! Стивън Соломон и съдружници — обади се Сесилия Сантяго, макар че нямаше никакви съдружници.
— Сеси, знаеш ли кой е Чарлс Барксдейл?
— Мъртъв богат бял мъж. Казаха го по новините.
— Познаваме ли човек, който да е близък с жена му Катрина Барксдейл?
— Прислужницата й?
Сеси не беше най-добрата секретарка, но работеше за без пари. Културистка с избухлив нрав, благодарна на Стив, че я отърва от затвора преди година, когато спука от бой гаджето си, което кръшкаше.
— Още ли ходиш по клубовете на плажа? — попита Стив.
— Снощи бях в „Параноя“, онази вечер в — „Генгбенг“.
— Катрина била голяма купонджийка. Не си ли я засичала някъде?
— Майтапиш ли се? Не ме пускат във ВИП залите.
Зад него в коридора се чу писклив глас:
— О, господин Соломон…
Стив се извърна и видя към него да се търкаля лоена топка.
— Гадост! Ще ти звънна по-късно.
Джак Цинкавич задръстваше целия коридор. Четиридесетинагодишен, Цинкавич имаше огромно безформено тяло и велуреното му сако беше толкова издуто на хълбоците, сякаш покриваше кобур с два револвера с по шест патрона. Кожата му беше с цвета на стрида, а белезникавата му коса беше подстригана с машинка, от което квадратната му глава изглеждаше като бетонно блокче. Цинкавич работеше за отдел „Семейни грижи“ в прокуратурата на Пинчър и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-голям сухар и от шефа си. Хранеше се сам в кафенето всеки ден и беше известен като Цинк Амебата, защото непрекъснато се въртеше при споразумения. Според Стив беше въпрос на лош късмет, че Цинкавич представляваше щата в делото за попечителство над Боби.