Братята

Гришам Джон

Спайсър живееше в селски район близо до границата с Луизиана и аферата „Ангола“ беше много известна в неговия край. Никога не си беше представял, че ще я повтори, докато една сутрин не се събуди във федерален затвор и не реши да издои всеки, който му паднеше в ръчичките.

Всеки ден в един часа следобед излизаше на разходка, като винаги вземаше със себе си пакет „Марлборо“. Не беше пушил от десет години, преди да го осъдят, а сега беше стигнал до две кутии на ден. Разхождаше се, за да неутрализира ефекта върху дробовете си. За трийсет и четири

месеца беше извървял около двеста километра. Освен това беше свалил тринайсет килограма, макар и вероятно не с гимнастика, както твърдеше. Причината беше по-скоро в забраната да се пие бира в затвора.

Трийсет и четири месеца разходки и пушене. Оставаха му още двайсет и един.

Деветдесет хиляди долара от откраднатите от бингото пари бяха буквално заровени в задния му двор, до една барака на петстотин метра зад къщата му. Беше ги закопал в саморъчно направена бетонна шахта, за която жена му не знаеше нищо. Тя му бе помогнала да изхарчи остатъка от плячката, общо сто и осемдесет хиляди долара, макар от ФБР да бяха успели да проследят само половината. Бяха купили два кадилака, бяха летели първа класа от Ню Орлиънс до Лас Вегас, бяха наемали лимузини и бяха отсядали в най-скъпите хотелски апартаменти.

Ако му бе останала някаква мечта, тя беше да се превърне в професионален комарджия, който живее извън Лас Вегас, но всява страх във всички казина. Любимата му игра беше блекджек и макар да беше загубил цяло състояние, все още вярваше, че може да победи всекиго на нея. На Карибите имаше казина, които никога не беше виждал. Азия ставаше все по-интересна. Спайсър смяташе да обиколи света, първа класа, със или без жена си, да спи в луксозни хотели, да си поръчва обслужване в стаята и да тероризира всяко крупие, имало глупостта да му раздаде карти.

Щеше да изрови деветдесетте хиляди от задния си двор, да ги прибави към своя дял от сегашната операция и да замине за Вегас. Със или без нея. Тя не беше идвала в Тръмбъл от четири месеца, макар преди да го посещаваше на всеки три седмици. Спайсър сънуваше кошмари, в които жена му разкопаваше задния двор, търсейки скритото му богатство. Беше почти убеден, че тя не знае за парите, но имаше и някои съмнения. Беше се напил два дни, преди да го приберат в затвора, и беше споменал нещо за деветдесетте хиляди. Не можеше да си спомни точните си думи. Колкото и да се мъчеше, просто не можеше да се сети какво точно й бе казал.

След първия километър запали нова цигара. Може би тя си беше намерила приятел. Рита Спайсър беше привлекателна жена, малко пълничка тук-там, но нямаше нищо, което деветдесет хиляди долара не биха могли да скрият. Ами ако тя и новото и гадже бяха намерили парите и вече ги харчеха? Един от най-страшните кошмари на Джо Рой беше като сцена от слаб филм — Рита и някакъв непознат мъж копаят с лопати в дъжда. Защо точно в дъжда, един господ знаеше. Но винаги нощем, в някаква буря. Светкавиците ги осветяваха и той виждаше как двамата обръщат пръстта в задния двор и всеки път стигат все по-близо до бараката.

Веднъж

сънува любовника й на булдозер, с който ровеше купища пръст из собствения му двор, а Рита стоеше наблизо и сочеше насам-натам с лопатата.

Джо Рой копнееше за парите. Усещаше банкнотите в ръцете си. Смяташе да открадне и измъкне каквото може в Тръмбъл, а после да изрови плячката си и да замине за Вегас. Никой в родния му град нямаше да има удоволствието да го посочи и да прошепне: „Гледай, това е Джо Рой. Явно са го пуснали от пандиза.“ Никакви такива.

Щеше да бъде богат. Със или без нея.

4

Теди погледна шишенцата с лекарства, строени на ръба на масата му като малки палачи, готови да го избавят от мъките му. Йорк бе седнал срещу него и четеше от бележките си.

— Той говори по телефона до три часа тази сутрин със свои приятели от Аризона.

— С кои по-точно?

— С Боби Ландър, Джим Галисън и Ричард Хасел. Както обикновено. Те му помагат за парите.

— А с Дейл Уайнър?

— Да, с него също — отвърна Йорк, смаян от паметта на Мейнард. Теди беше затворил очи и разтриваше слепоочията си. Някъде между тях, дълбоко в съзнанието си той съхранявате имената на приятелите на Лейк, спонсорите му, доверениците му, членовете на предизборния му щаб и учителите му от гимназията. Цялата тази информация беше надлежно скътана, за да се използва в случай на нужда.

— Нещо необичайно?

— Не, нищо особено. Нормални въпроси за човек, който смята да направи такава неочаквана стъпка. Приятелите му бяха изненадани, дори шокирани и имаха доста резерви, но в крайна сметка ще се съгласят.

— Питаха ли за парите?

— Разбира се. Лейк не им даде кой знае какви обяснения, но все пак им каза, че парите няма да бъдат проблем. Те май не му повярваха.

— Той запази ли в тайна разговора ни?

— Определено.

— Притесняваше ли се да не го подслушваме?

— Не мисля. Проведе седем разговора от офиса си и осем от дома си. Не е звънял по клетъчния телефон.

— Факсове? Електронна поща?

— Не е изпращал. Прекара два часа със Скиара, началник…

— … на предизборния му щаб.

— Точно така. Двамата планираха кампанията. Скиара иска той лично да организира всичко. Харесаха Нанс от Мичиган за вицепрезидент.

— Не е лош избор.

— Изглежда стабилен. Вече го проверяваме. Развел се е на двайсет и три, но това е било преди трийсет години.

— Няма да бъде проблем. Лейк готов ли е с решението си?

— О, да. Той е политик, нали? Ние му обещахме ключовете към царството. Вече пише предизборни речи.

Теди извади хапче от едно шишенце и го глътна, без да пие нещо с него. Намръщи се, сякаш му бе загорчало. Сбърчи чело и каза:

— Йорк, кажи ми, че не сме пропуснали нищо за този човек. Кажи ми, че няма скрити скандали.

— Няма. Ровим се в мръсното му бельо от шест месеца. Няма нищо, което би могло да ни навреди.