Братята
Шрифт:
2
Макар да беше конгресмен от четиринайсет години, Арън Лейк все още сам караше колата си из Вашингтон. Не искаше нито шофьор, нито бодигард. Понякога някой стажант се возеше с него и си водеше бележки, но обикновено Лейк предпочиташе да си слуша на спокойствие класическа китара по стереоуредбата, докато чакаше по светофарите. Много от приятелите му, особено онези, които бяха достигнали статут на председатели или заместник-председатели, имаха по-големи коли с шофьори. Някои дори си бяха взели лимузини.
Не и Лейк. Той смяташе това за загуба на време, пари и лична свобода. Не му се искаше да влачи със себе си и шофьор, ако някога
Лейк беше вдовец и живееше сам. Притежаваше хубава стара къща в Джорджтаун, която много обичаше. Не излизаше често, само от време на време се появяваше в обществото, в което навремето го бе привлякла покойната му съпруга.
Той продължи по околовръстното. Колите се движеха бавно и внимателно заради лекия сняг. Проверката на входа на централата на ЦРУ в Лангли мина бързо и Лейк с удоволствие забеляза запазеното място на паркинга и двамата служители в цивилни дрехи.
— Мистър Мейнард ви очаква — заяви тържествено единият от тях, а другият пое куфарчето му. Властта си имаше своите предимства.
Лейк никога не се бе срещал с директора на ЦРУ в Лангли. Бяха разговаряли два пъти в Капитолия преди години, когато горкият човек още можеше да се движи. Сега Теди Мейнард беше в инвалидна количка и изпитваше непрекъснати болки. Дори и сенаторите ходеха в Лангли, когато той ги повикаше. Бе викал Лейк десетина пъти, но Мейнард беше зает човек. С дребните риби обикновено се срещаха помощниците му.
Бариера след бариера се вдигаха пред конгресмена, докато той и придружителите му навлизаха във вътрешността на централата. Когато Лейк пристигна в кабинета на мистър Мейнард, раменете му бяха по-изправени, а походката по-стегната, дори леко пружинираща. Не можеше да се сдържи. Властта опиянява.
Теди Мейнард искаше да се срещне с него.
Директорът седеше сам в голямата квадратна стая без прозорци, наричана неофициално „бункера“, и гледаше към един широк екран, на който бе замръзнало лицето на конгресмена Арън Лейк. Снимката бе правена преди три месеца на благотворителен прием, където Лейк бе изпил половин чаша вино и бе ял печено пиле, без десерт, а после се бе прибрал вкъщи сам и си бе легнал в единайсет. Снимката беше хубава, защото Лейк беше привлекателен мъж — светлочервеникава естествена коса, която не бе почнала да сивее или да оредява, тъмносини очи, четвъртита брадичка и наистина красиви зъби. Беше петдесет и три годишен и остаряваше великолепно. Прекарваше половин час на ден на машината за гребане и нивото на холестерола му беше напълно в нормата. Не бяха открили нито един лош навик. Лейк обичаше компанията на дамите, особено когато беше важно да го видят с някоя от тях. Сериозната му приятелка беше шейсетгодишна вдовица от Бетесда, чийто покоен съпруг беше натрупал състояние като лобист.
И двамата му родители бяха починали. Единствената му дъщеря беше учителка в Санта Фе. Съпругата му бе починала от рак на яйчниците след двайсет и девет години брак. Година по-късно тринайсетгодишната му болонка също беше умряла и сега конгресменът Арън Лейк от Аризона наистина живееше сам. Беше католик, не че това имаше значение в наши дни, и ходеше на църква поне веднъж седмично. Теди натисна
Арън Лейк не беше известен извън Вашингтон най-вече защото не обичаше да се изтъква. Ако имаше амбиции за по-висок пост, значи ги пазеше в тайна. Името му бе споменато веднъж като потенциален кандидат за губернатор на Аризона, но Лейк твърде много харесваше Вашингтон. Обичаше Джорджтаун — тълпите, анонимността, градския живот с добрите ресторанти, малките книжарници и кафенета. Обичаше театъра и музиката. Двамата с покойната му съпруга никога не пропускаха спектакъл в Кенеди Сентър.
В Конгреса Лейк беше известен като умен и работлив политик, който освен това беше красноречив, честен, лоялен и много съвестен. Тъй като в неговия щат имаше четирима големи производители на оръжие, той беше станал експерт по военните технологии. Беше председател на Комисията по въоръжените сили и тъкмо в това си качество се беше запознал с Теди Мейнард.
Теди чукна с пръст и лицето на Лейк се появи на екрана. През петдесетте си години в разузнаването директорът на ЦРУ рядко бе усещал стомахът му да се свива. Бе избягвал куршуми, беше се крил под мостове, беше мръзнал в планини, бе отровил двама чешки шпиони, бе застрелял един предател в Бон, бе научил седем езика, бе се борил против Студената война, бе се опитал да предотврати следващата, бе преживял десет пъти повече от всеки друг агент и все пак, като гледаше сега невинното лице на конгресмена Арън Лейк, стомахът му се свиваше.
Той — и ЦРУ — се канеха да направят нещо безпрецедентно.
Бяха започнали със стотина сенатори, петдесет губернатори, четиристотин трийсет и пет конгресмени — всички обичайни заподозрени, и накрая беше останал само един. Представителят от Аризона Арън Лейк.
Теди натисна копчето и екранът угасна. Краката му бяха завити с одеяло. Обличаше едно и също всеки ден — тъмносин пуловер с остро деколте, бяла риза и небиеща на очи вратовръзка. Приближи количката си до вратата и се подготви да посрещне своя кандидат.
През осемте минути в чакалнята предложиха на Лейк кафе и сладкиш, който той отказа. Беше висок метър и осемдесет и два, тежеше седемдесет и седем килограма и много държеше на външния си вид. Ако бе приел сладкиша, Теди би се учудил. Доколкото знаеха, Лейк никога не ядеше захар. Никога.
Кафето му обаче беше силно и докато го пиеше, конгресменът прегледа още веднъж данните от своето проучване. Целта на срещата беше да обсъдят обезпокоителното струпване на купени на черно оръжия на Балканите. Лейк носеше два доклада, осемдесет страници информация и цифри, върху които беше работил до два часа през нощта. Не беше сигурен защо мистър Мейнард иска да се срещнат в Лангли и да обсъждат такава тема, но беше решил да се подготви добре.
Чу се леко бръмчене, вратата се отвори и директорът на ЦРУ, увит в одеяло, се появи в количката си. Личеше си, че е на седемдесет и четири години. Ръкостискането му обаче беше здраво, вероятно защото ръцете му бяха заякнали от придвижването на количката. Лейк го последва в стаята, а двата питбула с университетски дипломи останаха да пазят вратата.
Седнаха един срещу друг от двете страни на дълга маса, която стигаше до края на стаята, където голяма бяла стена служеше за екран. След кратка размяна на любезности Теди натисна едно копче и пред тях се появи друго лице. Още едно натискане, и осветлението угасна. Лейк беше очарован — натискаш копчето и пред теб блясват образи. Стаята без съмнение бе оборудвана с достатъчно електроника, за да следят пулса му от десет метра разстояние.