Братята

Гришам Джон

Бийч спря и вдигна поглед над кацналите на носа му очила за четене. Двамата му колеги се усмихваха и попиваха всяка дума.

— „Потегляме на десети март — продължи той. — Хрумна ми прекрасна идея. Аз ще пристигна в Маями на девети, така че няма да имаме много време да се запознаем. Защо направо не се срещнем на кораба, в нашата каюта? Аз ще се кача пръв, ще регистрирам и двама ни, ще приготвя шампанското и ще те чакам. Не звучи ли чудесно, Рики? Ще имаме на разположение три дни. Предлагам въобще да не излизаме.“

Бийч едва сдържа усмивката си, докато поклащаше отвратено глава.

— „Толкова

се вълнувам, че ще пътуваме заедно. Най-накрая се реших да открия кой съм всъщност, а ти ми даде куража да направя първата крачка. Макар че не сме се срещали, просто не знам как да ти благодаря. Моля те, пиши ми веднага за потвърждение. Всичко хубаво, скъпи ми Рики. С обич, Куинс.“

— Ще повърна — каза Спайсър, но не съвсем убедително. Имаше твърде много неща за вършене.

— Хайде да го притиснем — предложи Бийч. Другите бързо се съгласиха.

— Колко да поискаме? — попита Ярбър.

— Поне сто хиляди — отвърна Спайсър. — Семейството му притежава банки вече две поколения. Знаем, че баща му още е в бизнеса, и си представям как ще побеснее, като разбере, че синът му е обратен. Куинс не може да си позволи да го отбият от семейната ясла, затова ще плати колкото поискаме. Ситуацията е просто идеална.

Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:

— „Скъпи Куинс, с удоволствие прочетох писмото ти от четиринайсети януари. Толкова се радвам, че си запазил места за гейекскурзията. Има обаче един проблем. Няма да успея да дойда по няколко причини. Първата е, че няма да ме пуснат още няколко години. Аз съм в затвора, а не в клиника за наркомани. Освен това съвсем не съм обратен. Имам жена и две деца, които в момента изпитват тежки финансови затруднения, защото аз съм в затвора и не мога да ги издържам. Така стигаме и до теб, Куинс. Трябват ми малко от твоите пари. Искам сто хиляди долара. Да кажем, че толкова струва мълчанието ми. Ако ги пратиш, ще забравя за тази история с Рики и гейекскурзията и никой в Бейкърс, Айова, никога няма да разбере за това. Жена ти, децата ти, баща ти и останалите от твоето богато семейство никога няма да научат за Рики. Ако не изпратиш парите, ще залея градчето ти с копия от твоите писма. Това се нарича изнудване, Куинс, и аз съм те хванал натясно. Знам, че е жестоко и престъпно, но не ми пука. Трябват ми пари, а ти ги имаш.“

Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.

— Прекрасно е — каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.

— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?

— Не ми се вярва.

Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.

Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната

обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.

Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.

Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.

Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.

Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.

Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.

Тръмбъл беше възможно най-доброто място за един затворник. Всички задържани тук се водеха слабо опасни. Осемдесет процента лежаха за престъпления, свързани с наркотици. Около четирийсет затворници бяха ограбили банки, без да наранят или сериозно да изплащат някого. Останалите бяха заможни хора, които варираха от дребни измамници до доктор Флойд, хирурга, който в рамките на две десетилетия бе откраднал шест милиона долара от здравните фондове.

Насилието не се толерираше в Тръмбъл. Заплахите бяха рядкост. Имаше много правила и администрацията не срещаше особени проблеми при налагането им. Нарушителите бяха изпращани в затвор със средно тежка степен на охрана, което означаваше бодлива тел и твърде груби надзиратели.

Обитателите на Тръмбъл предпочитаха да се държат добре и да излежат присъдите си във федерален „кафез“.

Опитите за извършване на сериозни престъпления отвътре бяха нещо нечувано до пристигането на Джо Рой Спайсър. Още преди да го приберат на топло, Спайсър беше чул за аферата в Ангола, прочутия затвор в Луизиана. Няколко пандизчии се бяха усъвършенствали в изнудването на хомосексуалисти до такава степен, че бяха прибрали от жертвите си седемстотин хиляди долара, преди да ги усетят.