Част от секундата
Шрифт:
Мишел се втурна през отломките, като заобикаляше пламъците и пушека, викайки с всичка сила:
— Шон! ШОН!
Върна се при джипа, грабна одеяло, наметна се с него и нахълта през задната врата, или по-скоро през мястото, където доскоро се намираше задната врата. Посрещна я плътна стена от задушлив дим. Кашляйки задавено, тя залитна назад и падна на колене. Глътна свеж въздух и този път влезе през зеещата дупка в останките на една от стените. Вътре запълзя напред, като през няколко секунди викаше името му. Насочи се към стълбата, предполагайки, че може да е в спалнята, но стъпалата
Нова експлозия разтърси сградата и тя скочи от предната веранда броени секунди преди всичко да рухне. Ударната вълна на втория взрив я подметна във въздуха и тежкото падане я остави без дъх. Чуваше как наоколо се сипят всевъзможни останки като минохвъргачен огън. Остана да лежи на земята с наранена глава, изгорени от отровния пушек дробове, контузени и насинени ръце и крака. Когато се опомни, навсякъде виеха сирени. Един мъж със защитно облекло приклекна до нея, даде и кислород и я попита дали е добре.
Тя нямаше сили да отговори. Нови коли и камиони се задаваха по алеята и доброволни пожарни екипи атакуваха огнения ад. Пред очите й последните останки от къщата на Шон Кинг се сгромолясаха навътре. Остана да стърчи само каменният комин. С този последен образ Мишел потъна в забрава.
Когато се свести, трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че лежи в болнично легло. До нея стоеше мъж с чаша в ръка и лицето му изразяваше безкрайно облекчение.
— Дявол да го вземе, едва не те изтървахме — възкликна Джефърсън Паркс. — Пожарникарите казаха, че само на половин педя от главата ти лежала стоманена греда от къщата, тежка към петстотин килограма.
Тя се опита да седне, но той сложи ръка върху рамото й и я бутна назад.
— По-кротко, ако обичаш. Направо си смазана. След такова нещо не можеш веднага да хукнеш на танци.
Тя се огледа трескаво.
— Шон, къде е Шон? — Паркс не отговори веднага и Мишел усети как в очите й напират сълзи. — Моля те, Джефърсън, моля те, не ми казвай…
Гласът й секна.
— Нищо не мога да ти кажа, защото не знам. Никой не знае. Не откриха тела, Мишел. Никаква следа, че Шон изобщо е бил там. Но все още не са приключили с претърсването. Пожарът… ами пожарът е бил жесток, имало е и газова експлозия. Всъщност се опитвам да ти кажа, че може да няма кой знае какво за намиране.
— Снощи му позвъних, но той не отговори. Може да не си е бил у дома.
— Или вече всичко е било разрушено.
— Не, чух експлозията, докато карах към къщата.
Паркс придърпа стол до леглото и седна.
— Добре, кажи ми точно как стана.
Тя разказа с всички подробности, които успя да изрови от паметта си. После си спомни какво стана преди това — събитието, което досега бе тънало в сянката на последвалата катастрофа.
— Снощи някой се опита да ме убие в мотела, точно преди да потегля към Шон. Стреляха по леглото ми през прозореца. За щастие аз бях заспала на дивана.
Лицето на Паркс пламна.
— По дяволите, защо не ми позвъни снощи? Не, вместо това хукваш към сграда, която ще гръмне. Толкова ли ти се умира?
Мишел се облегна назад и взе да опипва ръба на чаршафа.
— Имам ли изгаряния? — попита тя с немощен глас.
— Не, само порязвания и синини, но всичко ще се оправи. Виж, за главата ти не гарантирам. Сигурно ще продължиш да вършиш глупости, докато някой ден късметът ти изневери и я загубиш.
— Просто исках да се уверя, че Шон е добре. Мислех си, че щом са нападнали мен, значи ще се насочат и към него. И бях права. Онази експлозия не е случайна, нали?
— Не. Намериха използваното устройство. Било е много добре изпипано. И монтирано точно до газовите тръби в мазето. Цялата къща хвръкнала във въздуха.
— Но защо? Особено ако Шон не е бил там?
— Бих искал да ти отговоря, но не мога.
— Пратил ли си хора да го търсят?
— Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.
— Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?
— Не — унило призна Паркс. — Нищо.
— Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.
Тя отново понечи да стане.
— Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.
— Искаш от мен невъзможното! — гневно възкликна тя.
— Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.
Мишел изглеждаше готова да избухне отново, но сетне покорно се отпусна в леглото.
— Добре, засега печелиш. Но стане ли нещо, обади ми се на минутата. Ако не, ще те открия и лошо ти се пише.
Паркс шеговито вдигна ръце.
— Добре, добре, не ми трябват повече врагове. Имам си предостатъчно. — Той тръгна към вратата, но спря, преди да излезе. — Не искам да ти създавам безпочвени надежди. Шансовете да видим отново Шон Кинг са почти нищожни. Но докато има надежда, няма да спя.
Тя намери сили да се усмихне.
— Добре. Благодаря ти.
Пет минути след като Паркс си тръгна, Мишел набързо се облече, промъкна се покрай дежурните сестри и напусна болницата през задния изход.
67
Кинг се събуди в пълен мрак. Беше студено и влажно; нямаше представа къде се намира, макар че започваше да подозира какво е това място. Той въздъхна дълбоко и се опита да седне. Както очакваше, не успя. Беше вързан. С кожени ремъци, доколкото можеше да прецени. Завъртя глава и изчака очите му да привикнат към мрака, но тук нямаше и лъч светлина; не различи нищо. Със същия успех можеше да се рее нейде насред океана. Той настръхна, когато отнякъде долетя шепот; звуците бяха толкова тихи, че не успя да разбере дали ги издава човек. После чу приближаващи стъпки. Няколко секунди по-късно усети до себе си нечие присъствие. Човекът го докосна по рамото лекичко, без заплаха. Сетне пръстите се впиха като клещи. Докато натискът се засилваше, Кинг прехапа устни, твърдо решен да не извика от болка.