Част от секундата
Шрифт:
— Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?
— Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.
— Защо си толкова сигурна, че са в нея?
— Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.
— Не схващам.
— Мисля, че залата е
Той я изгледа втренчено.
— Почвам да разбирам накъде биеш.
— На позиция ли са хората ти? — Той кимна. Мишел погледна часовника си. — Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.
— Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.
Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.
Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.
— Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?
Тя се усмихна.
— Нямай грижа, в добри ръце си.
Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.
— Готов ли си?
Той кимна и вдигна палец.
Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.
Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела — подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.
Тя се хвърли зад един дънер само миг преди пушката да се вдигне и да стреля право към мястото, откъдето бе скочила. Претърколи се, извади пистолета и стреля на свой ред, разпращайки куршумите в широка смъртоносна дъга.
Паркс изруга от яд и се просна по очи, за да избегне огъня. После стреля отново.
— Дявол да те вземе, момиче — извика, той. — Прекалено си бърза.
— Мръсник! — изкрещя Мишел, търсейки с поглед из гората наоколо както път за бягство, така и евентуални съучастници на Паркс.
Тя изстреля по врага два куршума, които избиха ситни парченца от скалата, зад която се бе прикрил. Той отвърна на огъня.
— Съжалявам, но нямах избор.
Тя огледа гъстата гора зад себе си и се запита как да стигне дотам, без да загине.
— О, благодаря. Сега ми олекна. Какво, зле ли ти плащат
— Между нас казано, да. Но не е там работата. Преди много години, когато бях полицай във Вашингтон, допуснах голяма грешка и след време тя се върна като бумеранг да трови живота ми.
— Би ли пояснил, преди да ме убиеш?
Накарай го да говори, каза си Мишел. Може би щеше да измисли начин да се измъкне. Паркс се поколеба, после каза:
— Нещо да ти напомня 1974 година?
— Протестите срещу Никсън? — Мишел напрегна паметта си и изведнъж разбра. — Ти си арестувал Арнолд Рамзи. — Паркс мълчеше. — Но той е бил невинен. Не е убил онзи войник от Националната гвардия… — Истината избухна в главата й като ослепителна светлина. — Ти си убил войника, а след това си прехвърлил вината на Рамзи. Подкупили са те.
— Луди времена бяха. Май и аз бях съвсем различен. И не биваше да става така. Изглежда, че ударих момчето твърде силно. Да, добре ми платиха, но се окачи, че съвсем не е било достатъчно.
— И човекът, за когото си работил тогава, те изнудва да вършиш всичко това?
— Както казах, онази история ми струваше скъпо. За убийство няма давност, Мишел.
Тя вече не го слушаше. Беше й хрумнало, че той използва същата стратегия. Да протака разговора, докато я заобиколят. Сега тя се опитваше да си спомни какъв модел пушка носеше Паркс. Да, сети се! „Ремингтън“ с пет патрона. Поне така се надяваше. Той бе стрелял четири пъти, а наоколо цареше такава тишина, че Мишел непременно щеше да чуе, ако бе презаредил.
— Хей, Мишел, там ли си още?
Вместо отговор тя изстреля три куршума по скалата и получи в отговор изстрел от пушката. Щом сачмите профучаха над нея, Мишел скочи и побягна към гората.
Паркс бързо зареди нови патрони, като ругаеше през цялото време. Но докато се прицели, тя вече бе твърде далеч и тичаше все по-бързо. Той изрева нещо в радиостанцията.
Мишел забеляза врага тъкмо навреме. Свърна наляво, прескочи един дънер и падна с разперени ръце на земята миг преди куршумът да се забие в кората.
Мъжът на дървото, когото бе сметнала за полицейски снайперист, сега също стреляше по нея. Тя изпрати към него няколко куршума, после пролази десетина метра и пак скочи.
Как можеше да е тъй сляпа, по дяволите? Още един изстрел изплющя в дървото над нея и тя отново се просна по очи. Докато жадно си поемаше въздух, прецени отчайващите си шансове. На практика не се очертаваше нищо освен смърт. Можеха да я издирват квадрат по квадрат и тя нямаше как да им попречи. Момент, телефонът! Посегна към него и откри, че е изпаднал от калъфа. Сега нямаше ни най-малка надежда за помощ, а поне двама убийци я дебнеха в мрачната гора. Е, това вече надхвърляше и най-страшните й детски кошмари.